Какво ли може да й хрумне? Юра се обаждаше на Лена в службата, говореше мило с нея, но в гласа му се долавяше умора — работа, грижи, да не вземе и тя да му досажда със своите работи и грижи. Обикновените арбатски момичета никога не му причиняваха подобни неприятности, сами вземаха мерки… Оцет? Калиев перманганат? Хинин?! Това не го интересуваше. А тази глезла, мамина щерка, нищо не знае, нищо не умее, чужбинска госпожица, дявол да я вземе! Ако сега не се откачи от нея, никога няма да се откачи. Как пък не можа да пометне! Колко хора се подхлъзват на тротоара, особено такива като нея, късогледи и тромави.
В семейство Шарок рядко се водеха откровени разговори и все пак Юра реши да поговори с майка си. Тя знае тайните средства, които използува простият народ, или поне познава хора, които могат да помогнат. Виждал беше как майка му си шепне с жените на двора, по физиономията й личеше, че говорят за това.
И сега тя впи очи в него, лицето й се покри с петна. Загазила е Ленка, забременяла е тая уличница, къде е гледала, проклетницата! Ей това са те, образованите, по-лоши са от простите. Гледа да върже момчето тая кучка! Да му е мислила, не е на петнайсет години, стара мома такава!
Тъкмо днес се бе хвалила, че Юра ще се ожени за дъщеря на народен комисар, ще живее в Кремъл, а сега кипеше от злоба. Тези другарчета само ни командуват, няма да пуснат родителите на Юра да припарят до тях. И Юра няма да пуснат. Ще кажат на Ленка — живей с детето при мъжа си, той има стая. Той има стая, ама те имат три. Щото нали мъжът и има майка ще гледа малкото. Не, лошо случиха, не е тя за тяхното семе. Не е дори рускиня! По носа й личи — чифутка! Сега това Иродово племе ще крънка пари за аборт!
— Престани! — викна й Юра. — Какво трябва да направим?
Тя сви устни, делово попита:
— Кой месец е?
— Няколко дена — излъга Юра, страх го беше, че ако тя научи истинското изтекло време, ще откаже да помогне.
— Синапена баня да си направи, да си напари краката. Хем по-гореща, колкото може да търпи. Ама те сигур и кофа нямат.
— Ще намерят.
Не каза, че Лена не може да направи това у дома си. Ще трябва да дойде у тях.
На Арбат нямаше синап, той отиде на Усачовка, купи, прибра го в чантата си, където майка му не смееше да наднича, страх я беше да не счупи сложната ключалка. Отиде в кухнята, провери — имаха кофа, дори две.
Вечерта отидоха на „Човекът с чанта“ в Театъра на революцията. Юра харесваше Гранатов. Във фаталното стечение на обстоятелствата в живота на Гранатов долавяше нещо общо с онова, което преживяваше и той.
Във фоайето оглеждаше тълпата, вдишваше ароматите на парфюми и пудра, всяко театрално представление беше празник за него. Затова никога не бе разбирал Саша Панкратов, Нина, които се отбиваха в театъра между другото, без подготовка, или Вадим, който анализираше спектаклите, сякаш препарираше жаба. В антракта каза:
— Нося ти добра новина. В нашия факултет имаме едно момче, Коля Сизов… Баща му е много известен лекар, чувала ли си?
— Сизов… Не, не съм го чувала.
— Професор от Втори медицински факултет. Гинеколог.
Тя се сви зиморничаво, разбра за какво й говори, но това нямаше да е скоро.
Шарок безжалостно продължи:
— Имало едно безопасно средство — синапена вана за краката, нали знаеш, прави се при настинка.
Тя се поуспокои.
— Помага ли?
— Много помагало.
— Но вече мина доста време…
— Тъкмо сега е моментът.
Неговата категоричност я плашеше.
— Все пак може би е по-добре да се обърнем към лекар…
Той настоя:
— Това не е аборт, болки няма никакви, малко ще трябва да изтърпиш горещата вода. Какво рискуваме? Да не би изобщо да се отказа?
— Не съм се отказала — тихо продума тя, — но вкъщи трудно мога да го направя, ще ме видят…
— Вярно — съгласи се той.
После, сякаш му бе хрумнала внезапна мисъл, каза:
— Ела тогава у нас. Татко, когато е хремав, си прави такава процедура. Сигурно имаме и синап.
17.
— Па̀ри ли?
— Не много… Дори е приятно.
Лена седеше на леглото с крака в кофата, напълнена с кафяв разтвор, извръщаше глава, синапът й щипеше на очите.
Вдигнатата й долна риза откриваше заоблени, бели, стиснати колене, едрите й ходила едва се побираха в кофата. Тя седеше наведена напред, с ръце, събрани на корема, презрамките й бяха паднали и оголваха налетите рамене, гърдите под небесносинята дантелка, тя леко помръдваше крака, мръщеше се, опитваше се да се усмихне.
— Дори е приятно.
Той подпря чучурчето на чайника о ръба на кофата, за да не залее направо краката й, и прибави още вряла вода.