Тъкмо същата вечер майката попита Юра:
— Как е твойта красавица? Той кисело се позасмя.
— Жива и здрава.
Не й се обаждаше, не знаеше как ще приеме тя обаждането му: нито веднъж не отиде в болницата, не й писа, няма никакви оправдания. Чудо голямо! Правилно постъпи, като не отиде! Трябваше да узнае само едно: казала ли е на някого? Но не смееше да набере телефона й. И тя не се обаждаше. Обади се Нина.
— Юра, днес всички смятаме да идем у Лена, ще дойдеш ли?
— Днес съм зает.
— Ще дойдеш по-късно.
— Късно ще се освободя.
Дали се обаждаше по своя инициатива, или по молба на Лена? Трябваше да разбере.
Набра номера на Лена. Чу нейния тих, дълбок, нежен глас:
— Най-сетне. Страшно се тревожех за тебе.
— Аз се тревожех за тебе.
— Непрекъснато си мислех: как ли ще понесеш всичко това? Защо не дойде?
— Всеки ден се обаждах по телефона, питах как си.
— Така ли? — радостно възкликна тя. — Днес ще се събираме у нас, ти ще дойдеш ли?
— Не ми се ще да сме сред толкова хора.
— Разбирам те, кога тогава?
— Ще ти се обадя.
18.
Нина се върна от училище в пет часа. Пред вратата на стълбището бяха седнали Варя и приятелката й Зоя.
— Затръшнах вратата, а съм си забравила ключовете.
Забравила си ключовете… Вечните лъжи. Забранено и е да води Зоя вкъщи, затова са седнали на стълбището — стълбището не е твое, как можеш да ни забраниш?
— Давам ти половин минута за мислене, две минути за изпълнение — каза Варя на Зоя.
И тези техни плиткоумни лафове.
— Ходи ли у Софя Александровна?
— Ходих.
— Всичко ли купи?
— Всичко.
— Купоните?
— Взех продуктите.
— Колко пари ти останаха?
Варя й подаде рестото.
— Взех си петдесет копейки за пързалката.
— Ами домашните?
— Ще ги напиша.
Всеки трябва да си гледа задълженията. Нина работи като вол, хапва набързо и — във вечерната гимназия, не може да се откаже от половинката бройка. А Варя успява да иде и на пързалка, и на театър, и на кино, и у приятелка, значи домакинството не й отнема чак толкова време.
— За вечеря си стопли кашата, ще я оставя в тигана, маслото е в бюфета — каза Варя.
— Ще се върнеш най-късно в единайсет — предупреди я Нина, като си закопчаваше палтото.
Вратата се затвори след нея. Варя се обади на Зоя.
— Идвай, Нинка се измете.
Разтреби масата, приготви вечерята, изми съдовете — тъй, всичко е в ред. Нинка никога не оставя нещата по местата им.
Телефонът иззвъня. С кърпата в ръка Варя вдигна слушалката:
— Наташа, ти ли си?
Беше момчето, с което се запозна по телефона, но нито веднъж не го бе виждала, и той нея. Казваше се Володя, а тя не пожела да си каже името.
— Може би Наташа?
— Наташа да бъде.
И той започна да я нарича така. Но всеки път питаше:
— Наташа, как се казваш все пак?
Харесваше й гласът му, беше откровена с него — нали никога няма да го види, може да му казва всичко. Той също я уверяваше, че с никого не е бил така откровен, както с нея.
— Всяка Наташа трябва да има светла коса.
— Моята е именно светла.
— А очите?
— Оранжеви със синьо небе.
— Има ли такива? Как прекара снощната вечер?
— Великолепно. Бях на забава в един техникум, свиреха все неща, на които може да се танцува румба.
— Блазе ти. Аз пък учих.
— Учи, приятелю, учи, залягай, учението плод е сладък, учението път е верен, от мрака то към светлина ни води…
— Кога ще се видим?
— Никога.
— Ами ако се влюбим един в друг?
— Няма, прекалено еднакво разсъждаваме за всичко.
— Какво ще правиш днес?
— Отивам на пързалката.
— На коя?
— На заводската.
— На кой завод?
— На сапунено пиронения.
— Вземи ме и мен, аз се пързалям добре.
— Аз пък — лошо, няма да ти е интересно. И хайде, дочуване, дойдоха ми гости.
Зоя пристигна с бяла шапчица и дълги шалвари под полата, цялата беше пъпчива — цвете от бунището, както я наричаше Нина. Майката на Зоя, разпоредителка в кино „Карнавал“, пускаше приятелките на кино без билети.
— Защо си сложила бялата? — попита Варя, оглеждайки шапчицата на Зоя. — Нали се разбрахме.
— На червената й се скъса ластикът. Сложи си ти червената, отива ти.
— С бял пуловер да сложа червена шапка?! Ти ще сложиш моята червена, а аз бялата.
— Защо все трябва да става каквото кажеш ти?
— Не каквото кажа аз, а както сме се разбрали.
Зоя обидено сви рамене.
— Е, щом толкова настояваш…