— Не искам да ми правиш отстъпки! Изобщо няма да дойда на пързалката.
Варя захвърли обувките си и се качи на леглото.
— Глупости — промърмори Зоя, — добре де, ще сложа червената.
— Няма да дойда на пързалката.
Известно време мълчаха. Зоя се притесни, съжаляваше, че се скараха заради някаква си дреболия.
— Хайде да идем — започна да я моли тя.
— Никъде не мога да ида, когато той е там.
— Нали искаше.
— Исках, ама сега се отказах.
Арестуването на Саша веднага открои Варя сред приятелките й. Сега беше една от тези, чиито приятели внезапно изчезват, после пак се появяват, приятелките им ги чакат, а ако ги чакат нечестно, биват жестоко наказвани. Всички знаеха, че бе танцувала със Саша в „Арбатски зимник“, бяха ги виждали, също и сбиването. Сега Варя дружи с майката на Саша, носи колети в затвора…
Варя тръгваше рано сутрин, заемаше място на опашката, зъзнеше на студа, после пристигаше Софя Александровна и двете се приближаваха малко по малко към гишето. Софя Александровна не умееше да спори, страхуваше се да не ядоса човека на гишето, притесняваше се да не бави опашката — уморени хора, застанали от пет часа сутринта на улицата край високата, дълга и студена стена на затвора. Варя от никого не се страхуваше, не се притесняваше от нищо. Те търсеха Саша по всички затвори. На гишето им даваха да попълнят бланка: трите имена на арестувания, адрес. Софя Александровна попълваше бланката, пак се нареждаха на опашка, предаваха данните, чакаха отговор два, дори и три часа… „Не е тук…“ И тогава Варя дръзко питаше: „А къде е?“ „Не е известно.“ „А на кого трябва да е известно? Вие го прибрахте, вие трябва да знаете.“
Тя се вслушваше в съветите, които й даваше всезнаещият арбатски двор. Едно момиче от булевард „Новински“, приятелят му лежал в Таганския затвор, й показа как се слага бележка в бельото, каза, че трябвало да изпращат повече захар и ябълки, те там правели вино от захар и ябълки. Софя Александровна я слушаше, клатеше глава.
— Не, Варенка, на Саша не му трябва вино…
От красива възрастна жена Софя Александровна за една нощ се превърна в побеляла старица. Отначало й се струваше, че ако застане пред онези, които арестуваха нейния Саша, сърцата им ще трепнат, нали и те имат майки. После видя много такива майки — видът им не трогваше ничие сърце. Те стояха на дълги опашки и всяка се страхуваше, че онази капчица състрадание, която може би още не се е изпарила зад дебелите врати, ще се падне не на нея, а на жената, която влезе през тези врати по-рано.
Видя часовите с пушките, непристъпните каменни зидове, зад тях беше Саша, нейното момче бе лишено от онова, на което има право всяко живо същество: свободно да диша. Каква ли участ му готвят? Нощем не заспиваше — на какво ли спи той? Не можеше да яде — какво ли яде той, приведен над затворническата паница, той, нейното живо и скъпо същество, нейният живот, нейната кръв? Възглавниците миришеха така, както миришеше неговата главица в детските години, обущата — на сухата пръст, по която като мъничък тичаше бос, масата — на мастилото от неговите училищни тетрадки.
Обикаляше из улиците с надеждата да види онези хора, които преди арестуването го следяха. Те знаят какво го заплашва, от какво се нуждае той. Ако срещне онзи, дребничкия с касториновото палто, ще го спре и ще го попита за Саша. Ще му каже, че не им се сърди, работата им е такава. Но след като си изпълниха задължението, могат да бъдат и милосърдни, нали сега им е все едно. Тя сновеше по Арбат, и по единия тротоар, и по другия, отбиваше се в магазините, преструваше се, че чака на опашка. Но все не можеше да срещне дребничкия с касториновото палто, нито онзи с шапката, нито третия, високия и злобния.
Премръзнала, потисната от съзнанието за безсилието си, се прибираше вкъщи, в празната стая, и там, самотна и страдаща, се молеше на господ, в който отдавна не вярваше, а сега му се молеше, та дано духът на доброто и милосърдието, вездесъщ и всепроникващ, да смекчи сърцата на онези, която ще решават съдбата на Саша.
Сутрин тропването на пощенската кутия я вдигаше от леглото. Тя чакаше отговор от прокуратурата или писмо от някой таен, но влиятелен доброжелател, чакаше писмо от самия Саша, предадено по човек, лежал заедно с него, но вече заточен, от заточение писмата пристигат. Имало такива случаи, бяха й разказвали. Когато четеше вестниците, се взираше в портретите на Сталин: скромно облечен, с добродушни бръчици около очите, с мъдро, спокойно лице на човек с чиста съвест. Наскоро бе чествувана неговата петдесетгодишнина, сега е на петдесет и четири, не, на петдесет и три години, колкото Павел Николаевич, нейния съпруг. Големият му син е сигурно колкото Саша, той има и друг син, и дъщеря и разбира какво е да имаш деца, знае какво е семейна мъка — съвсем наскоро загуби жена си. Само дано делото на Саша стигне до него. Всичките си надежди тя възлагаше на Марк. Марк ще разкаже на Сталин за Саша. Сталин ще поиска делото му, дори може да го извика на разговор. И Саша ще му хареса. Саша не може да не хареса на някого.