Погледна я слисано, схвана, че се бе държал глупаво. Заявлението е безполезно, има ли значение как е написано. Сега ще трябва да го пише той, а какво да напише, като не знае обвинението срещу Саша?
— Знаеш ли — каза Павел Николаевич, — може да го пратиш и така. Е, като махнеш фразата за грешките и това: „Върнете ми сина.“ А останалото… Да, може да го пратиш и така.
— Добре — каза тя и взе заявлението, — ще го поправя.
Не бе очаквала нищо друго. И все пак без Марк няма да прати заявлението.
— Кога заминаваш?
Той отново избухна:
— Струва ми се, обясних ти, че утре трябва да съм на работа?
— Ако обичаш, остави пари — твърдо изрече тя, — за колетите купувам всичко от скъпия магазин.
За малко щеше да избухне в ругатни. Обикновен инженер е, живее на една заплата, но парите не му се свидят. Само го възмущава този тон, тази настойчивост, той винаги й е бил нужен само заради парите. Извади сто и петдесет рубли.
— Повече не мога да отделя.
19.
И отново е нощ. Отново металното изскърцване на резето събуди Саша. Беше дошъл вчерашният конвоен и те отново дълго крачиха по безбройните къси коридори. Отново на колана на конвойния подрънкаше връзката ключове, отново чукаше с ключа по дръжките на вратите или по металните перила на стълбата, предупреждавайки, че води затворник. Но сега Саша броеше изкачванията и слизанията и се убеди, че стигнаха до първия етаж. Зад отворената врата в края на коридора се чуваха гласове, дори смях, долавяше се присъствието на друг, не затворнически живот.
Този път Дяков не го освети с лампата, явно прилагаше този похват само при първото запознанство. Днес беше не във военна униформа, а с кафяво сако, облечено върху син пуловер. С кимане посочи на Саша стола и продължи да пише. Пишеше, препрочиташе, пак пишеше, без да обръща внимание на Саша, навел глава над бюрото. От Саша го делеше само масивният прибор за писане и също такова масивно преспапие. Саша си помисли, че като нищо би могъл да грабне преспапието и да строши главата на Дяков. На този стол сядат различни затворници, между тях може да се намери такъв, на когото ще хрумне да го стори. Всичко тук е предвидено, всяка стъпка, всяко движение, а това не е. Да не би да смятат, че никой не би се решил на такава постъпка? А може да има някакъв таен механизъм, който се задействува, щом докоснеш преспапието? Естествено оттук няма начин да избягаш, но човек може да стори това от отчаяние. И въпреки всичко Дяков не се страхува. Може пък истинските затворници да не ги разпитват тук?
Дяков събра изписаните листове и излезе от стаята, като остави вратата отворена. Беше с валенки, с прибрани вътре кафяви панталони. И понеже беше така дебело облечен, Саша със своите половинки веднага усети студа на циментовия под.
Всичко беше различно, съвсем различно от миналия път. Дяков сякаш беше зает с някаква по-важна и спешна работа и Саша, изглежда, бе доведен тук само защото Дяков го е извикал по-рано, когато още не е знаел, че ще бъде зает с друго. Цивилен и с валенки, той изглежда обикновен и неофициален, излиза и оставя Саша сам до бюрото, по което са пръснати разни книжа, не се страхува, че Саша може да надникне в тях, както не се страхува и че Саша ще го удари по главата с тежкото преспапие.
В коридора се затръшна врата, чуха се гласове, Дяков говореше с някого, после се върна, тромаво пристъпвайки с валенките си, затвори вратата, седна зад бюрото, порови в чекмеджето, извади тъничка папка — в нея бяха листовете от предишния разпит, после потърси нещо друго и така, както продължаваше да рови в чекмеджето, без да поглежда Саша, попита:
— Тъй, Панкратов, какво ще ми кажете днес?
Зададе този въпрос някак между другото, спокойно, дори дружелюбно, сякаш бе забравил за какво бяха разговаряли миналия път.
— Ами… вижте — подзе Саша.
— Аха! — Дяков най-сетне намери листа, който търсеше, и пак излезе с него.
После се върна и както беше прав, подреди листовете в чекмеджето, седна, отвори папката с делото на Саша.
— Тъй, Панкратов… Помислихте ли за онова, за което ви посъветвах?
— Да, помислих. Но не знам какво имате предвид.
— Лошо! — Дяков заклати глава. В гласа му пролича упрек, съжаление, дори съчувствие — ех, сам не се щадиш, братле!
Той се замисли, кимна към папката с делото.
— Искате да протакате ли?
— Не знам за какви контрареволюционни разговори ме питахте миналия път.
Дяков се намръщи.
— Не сте искрен, Панкратов. Искате да се занимаваме не със същественото, а с вашите институтски истории. Но дори в тях проявихте нечестност. Много неща скрихте. И това също показва какво представлявате.