Само едно заглавие поиска обмислено — „Наказателно-процесуалния кодекс“. Няма да го получи. И все пак написа: „Наказателно-процесуален кодекс на РСФСР“, та поне с това да изрази протест срещу положението си.
Защо Дяков му разреши да получава книги? Иска да го предразположи? В негов интерес е престоят на Саша тук да бъде непоносим, така ще го принуди да направи признания. Страх го е да не наруши закона, според който книгите са разрешени? Съжаление? Когато обвиняваш някого в контрареволюция, няма място за съжаление. Може да е станало независимо от Дяков, както беше с извънредните къпания? Жалко. Ще открият грешката и няма да му донесат книгите.
На другия ден обаче дойде друг надзирател, носеше пакет, обвит с чисто бяло парче плат с жълти следи от изгаряния. Саша веднага позна това парче, вкъщи през него си гладеше панталоните. Значи разрешени са не само книгите, но и колетите.
— Име?
— Панкратов.
— Подпишете тук.
Надзирателят му подаде описа на колета и късче молив. Описът беше направен от майка му едро, нечетливо и само думата „шоколад“ беше добавена с непознат, ясен, сякаш калиграфски почерк. Половината от описа бе плътно задраскана с химически молив.
Саша опипваше кесиите и пакетите, грижливо подредени от майка му, а после разхвърляни от чужди ръце… Един бял хляб, кашкавал, варено месо, салам — всичко беше разрязано на парченца при огледа, масло в пергаментова хартия, захар, един чифт бельо, чорапи, носни кърпи. И тъй, майка му е жива, издържала е, знае къде е.
— Мога ли да пратя бельо?
— Завийте го.
Той зави мръсното бельо в парчето плат. Това обгорено с ютията парче плат му донесе мириса на дома, на неговия дом.
— Пишете какво искате.
На гърба на листа Саша написа: „Получих всичко. Не изпращай нищо освен бял хляб, месо и бельо. Всичко е наред, здрав съм, целувам те. Саша.“
— Моливчето! — напомни му надзирателят.
20.
Софя Александровна докосва, опипва, препрочита десетки, стотици, хиляди пъти това късче хартия — символ на страданията на сина й, на горчивата му съдба, но и вестоносец, че той е жив. Показва го на всички: на Михаил Юриевич, на съседката Галя, на Милица Петровна, на сестрите си, на Варя Иванова и на Макс Костин… От нищо нямам нужда, всичко е наред, здрав съм, целувам те… Тези думи можеше да напише само той, нейното добро и мъжествено момче.
Сега всичко придоби нов смисъл. Омачканото листче, бельото с миризмата на затвора, месото и хлябът, които искаше той, тези зрими подробности бяха й липсвали по-рано, за да си го представи жив. Вечерите и нощите вече не бяха така самотни — тя е до него, знае всяка негова минута, чувствува всяко негово движение. Болеше ли я сърцето — значи той боледуваше; не можеше ли да заспи — той лежеше на затворническия си нар с отворени очи; спохождаха ли я пристъпи на мъчителен страх — него го водеха на разпит и той се измъчваше, луташе в мислите си и страдаше. Тя си спомни как веднъж, много отдавна, го наказа, защото не я пускаше да иде на театър, тогава той плака не от болка, а от обида, тя го унижи, него, мъничкия. Сега го удря животът.
Марк бе говорил за Саша с високопоставени и влиятелни хора. Тя вярваше на Марк той не лъжеше, не успокояваше, той бе направил всичко, което бе могъл. И все пак повече, отколкото на Марк, тя вярваше на жените от опашките пред затворите. Там всичко беше ясно, просто, справедливо. Тези слаби жени имаха силата да защитават своите близки, сгряваха ги с топлината си, която губеха, докато чакаха на студа, утоляваха глада им с нищожния залък, който откъсваха от оскъдните си дажби, през дебелите каменни стени им изпращаха своята любов и надежда. Сега Софя Александровна мислеше без страх за опашките пред затвора: там не се чувствуваше самотна. Това не намали страданията й, но премахна острото чувство за изключителност. Тя трябва да върши същото, което правят другите. Светът, който по-рано й изглеждаше страшен, искаше от нея да действува, а действието потиска страха. Жените я научиха как да намери Саша, как да предаде колетче и какво да сложи в него, към кого да се обръща, на кого и какво да пише. Именно адресите, които й даваха те, излизаха верни. Издействува да я приеме прокурорът по надзора над органите на ОГПУ. „Когато следствието приключи, ще научите резултата“ — отговорът, който те й бяха предсказали и който въпреки това беше важен: сега прокурорът ще обърне внимание на делото на Саша, това може да промени много неща. Жените от опашките знаеха какво трябва да се прави, ако осъдят Саша, знаеха целия път и този път бе път на живота, хората вървяха по него — и това я успокояваше повече, отколкото надеждите и обещанията. Къде ще го изпратят — зависи от това дали Саша ще се сети да поиска медицински преглед, той има слаби бронхи, може да си издействува Приволжието вместо Сибир. Ако й се обадят и й кажат да приготви топли дрехи, това означава Сибир или Севера, а ако не й кажат — значи в Средна Азия.