Варя не захвана да й обяснява защо бе закъсняла. Ще и каже после. А сега нареди на Серафим да излезе в коридора: трябваше да се преоблече.
Огледалото беше окачено на вратата на гардероба. Варя отвори вратата така, че да стои не с гръб, а странично към светлината, и започна да се преоблича. Това също ядоса Нина, нали и без това беше с хубава рокля, можеше да иде с нея. И как само си обува чорапа! Изопва си крака и чак примира, любува се на себе си. Ами този навик да снове из стаята почти гола, откъде ли се е взел пък той?! На шестнайсет години!
— Не забравяй, че те чакат.
— Да — кротко отговори Варя. И все така кротко попита: — Ще ми дадеш ли обувките си за тази вечер?
На Нина не й се даваха единствените официални обувки, но тя нямаше търпение да чака Варя най сетне да се махне.
— Вземи ги.
Варя извади обувките, дълго ги оглежда и опипва, а когато ги обу, пак ги заоглежда, изопна крак и пак му се залюбува. Най-сетне приключи с обличането, отвори вратата.
— Влез, Серафиме.
Чак когато си облече палтото, върза шала и се огледа в огледалото, Варя се обърна към сестра си.
— Бях у Софя Александровна. Помагах й да размести мебелите. Стаята на Саша се запечатва.
Варя нанесе удара на Нина инстинктивно, но точно: Нина научава от нея дори онова, което става в дома на Саша.
Разбира се, нито Нина, нито който и да било може да помогне на Саша. Какво да сторят? Без да знаят в какво е обвинен! И все пак тя е виновна пред Саша дори затова, че е на свобода, а той е в затвора. Най-добрият измежду тях! И всички си мълчат. Нина се бе надявала, че недоразумението ще се изясни, но щом са запечатали стаята, значи няма да го освободят. Тогава какво? Да признаят, че Саша е враг на съветската власт? Да се отрекат от него? Те изоставиха Саша в нещастието му, отдръпнаха се. Веднъж тя се бе отбила у Софя Александровна, за да изрази съчувствието си — на кого е притрябвало нейното съчувствие?!
Да напише писмо… Да събере подписите на съучениците, нали Саша им беше комсомолски секретар, да напише, че всички гарантират за него. Макс ще подпише, и Вадим, и Лена, и другите. И директорът на училището им, и учителите, които познаваха Саша. Нина преподаваше в същото училище, където някога бяха учили със Саша, и се надяваше, че ще успее да събере подписи. Юрка няма да подпише, да върви по дяволите. Тя се обади на Лена и Вадим, уговориха се утре да се съберат у Лена. После слезе у майката на Макс и я помоли да му предаде утре, когато си дойде в градски отпуск, да й се обади.
Тъжна среща беше. Лена мълчеше, загръщаше се в шала. Да подпише писмото — готова е. И Макс изглеждаше тъжен. Знаеше, че писмото е безполезно, разбираше какви последствия би имала подобна стъпка, но не искаше да откаже, да не би Нина да си помисли, че е страхливец. Само Вадим каза:
— Ама вижте, каква работа ще свърши това писмо? Ще помогне ли на Саша? Ами ако навреди, ако усложни работата? Ще ни извикат: Какво знаете за Панкратов? В училище той беше добър комсомолец. А това е било преди шест години. Какъв е сега? Знаете ли какво се е случило в института? Разказвал ли ви е? Какво ви е разказвал? А после ще извикат Саша: „Какво сте казали на съучениците си?“ Аз не поставям под съмнение честността на Саша. Просто искам да си представя какво би станало.
— Да оставим Саша на произвола на съдбата ли? — попита Нина.
— Защо на произвола на съдбата? Нали хората водят следствие. Какви основания имаме да смятаме, че изводите ще бъдат неправилни? Да, ние познаваме Саша, но и те сигурно са изискали характеристики за него. И са го арестували не защото е Саша Панкратов, а защото се е случило нещо нередно. А ние не знаем какво.
— Ние трябва да го подкрепим — каза Нина.
— Разсъждавай трезво — възрази Вадим. — Саша дори няма да научи за нашето писмо. Напротив, ще започнат да го разпитват за всеки от нас и това само ще го затрудни.
— Страхуваш се, че и за тебе ще попитат, така ли?
— От нищо не се страхувам — пламна Вадим.
Всички разбраха, че Вадим е прав. И Нина разбираше, но има нещо по-висше и по-важно от това разбиране. И има още нещо, болезнено и срамно — те се страхуваха от последствията. И да преодолеят този страх беше по-трудно, отколкото да изпратят писмото.
— Защо не се посъветваш с татко? — каза Лена.
— Точно така! — подзе Нина с тайната надежда, че Иван Григориевич ще се намеси и ще помогне на Саша.
Тази мисъл хареса и на Вадим: Иван Григориевич ще ги разубеди, ще им каже да не пращат такова безразсъдно писмо. Той, Вадим, и без това няма да го подпише, вече твърдо е решил. Само Максим със своя трезв селски разум разбираше, че не бива да поставят Иван Григориевич в неудобно положение.