А той живее в затвора, лежи, чете, сладко си хапва салам, шоколад, всяка нощ пее под топлия душ, мисли, спомня си. Израсна му брада, вече я поглажда, ще му се да види как изглежда с брада, но няма огледало.
Пак дойде надзирателят с молива и листа, взе книгите. Саша написа нова заявка. Този път изреди десет книги, дано поне някоя се окаже налице. Повтори „Война и мир“ и „Изгубени илюзии“, поръча литературните списания от януари, февруари, март, Стендал, Бабел, „История на упадъка и разрухата на Римската империя“ от Гибън — беше започнал да я чете малко преди да го арестуват, поиска Гогол, когото обичаше, и Достоевски, когото не обичаше — нали все пак трябваше да го прочете. И отново кодекса, да знаят, че иска да го види. Безспорно Дяков преглежда заявките му. Тъкмо затова, да разбере Дяков, че той иска да знае правата си.
Двата дена без книги отново го върнаха в предишното състояние. Отново дебелите стени, потискащата тишина, следящата го шпионка на вратата, извеждането до нужника, отново тежката храна и киселините — продуктите, изпратени от майка му, се свършиха.
Той мислеше за Катя, спомняше си горещите й ръце, сухите изпръхнали устни. Не можеше да заспи, ставаше и ходеше. Но надзирателите забраняваха нощем да се разхождаш из килията.
— Арестуваният, легнете!
Той лягаше, не можеше да заспи, ако заспеше, сънуваше мъчителни сънища, изнурителни видения, както някога, когато беше на седемнайсет години…
Когато беше на седемнайсет години, веднъж отидоха с майка си в Липецк. У хазяйката, в чиято къща живееха, дойде на гости снаха й от Самара, мъжът й бил там железничар. Казваше се Елизавета Петровна — слабичка блондинка с пеньоар, който едва се прихлупваше върху голото й тяло. Тя се взираше в Саша с тесните си, леко дръпнати очи, двусмислено се усмихваше, кокетираше — малка еснафка от Самара. И все пак нейната двусмислена усмивка, тялото, надничащо от полуразгърнатото пеньоарче, евтиният парфюм вълнуваха Саша. Денем тя лежеше в градината с разкопчан пеньоар, изложила на слънцето белите си стройни нозе. Саша не гледаше към нея, само чувствуваше под ябълката бялото петно на възглавницата, пъстрите шарки на пеньоарчето, голите стройни нозе със заоблени колене, чувствуваше косия й поглед, усмивката.
— Саш-шша… — каза тя веднъж, удължавайки „ш“-то.
Той отиде, седна до нея.
— Саш-ш-ша — провлачи тя, обърна се към него, пеньоарчето се разтвори и оголи бялото слабичко рамо и малката гръд. — Саша… Къде се губите по цял ден? С момичета ли? Разкажете ми…
Той не можеше да продума, гледаше плътно събраните й нозе, малката гръд… Слънцето сухо приличаше, бръмчеше някаква оса, миришеше на ябълки. Саша нямаше сили да стане, да помръдне, засрамен чувствуваше, че тя вижда всичко, всичко разбира, усмихва се с двусмислената си усмивчица и вътрешно му се подиграва.
— Само четете, четете, ще се побъркате от това четене.
Тя взе от ръцете му томчето на Франс.
— Няма да ви го дам!
И скри книгата зад гърба си. Той посегна да я вземе, ръцете им се сплетоха, тялото й горещо го облъхна, тя хвърли крадлив поглед към портичката, отметна глава, тежко задиша, върху лицето й се изписа нещо отвъдно, тайно. Обгърна врата му с горещите си ръце, привлече го, устните му докоснаха нейните и тя се отпусна по гръб.
После се взираше в очите му и се смееше.
— Виж какво направи… Сега ще трябва да го пера. А на тебе неприятно ли ти е, кажи?… Нищо, миличък, само първия път е неприятно, а на тебе ти беше за пръв път, нали, хайде кажи?
Срам го беше, отбягваше я, но на другия ден, на обед, тя каза:
— Саша, проявете се като мъж, повозете ме с лодката.
— Иди, Саша — каза майка му, която се притесняваше, че на Саша му е скучно в Липецк.
С лодката прекосиха Воронеж — така се казва реката в Липецк, и тук, на поляната, тя пресметливо и делово му се отдаде.
През нощта дойде при него, той спеше на дивана в трапезарията, и идваше така всяка нощ, а денем го отвеждаше на другия бряг на Воронеж.
— Събрал се дявол с пеленаче, у, пачавра недна — съскаше свекърва й.
Майка му нищо не забелязваше.
Пристигна мъжът на Елизавета Петровна, подозрително поизгледа Саша, види се — беше научил нещо от майка си. Елизавета Петровна играеше на нежна съпруга, а Саша представяше като безнадеждно влюбено хлапе. Пред мъжа си, като провлачваше думите и се подхилваше, казваше:
— Ето го и моя кавалер…
Кокетирането й отвращаваше Саша, дразнеше го шепненето и кикотенето на съпрузите в тяхната стая. Впрочем той скоро трябваше да започне работа в завода, затова замина за Москва, като остави майка си в Липецк. Дълго време след това отбягва жените.