Орджоникидзе. Сложен въпрос. Единственият човек, който му е близък, запознаха се преди трийсет години в Тифлис. Но именно там е работата — прекалено отдавна го познава, в твърде различни ситуации го е виждал, смята се за негов съмишленик. А един вожд няма съмишленици, вождът има съратници. Апостоли се избират не измежду приятелите, а измежду учениците. Романтичен, простодушен, доверчив, твърде искрено вярва в това, което говори и върши — все опасни качества за един политик. След капитулацията на опозиционерите предлагаше да ги възстановят всичките наведнъж в партията Нима не разбираше, че хората, опълчвали се срещу него, трябва да бъдат унищожени? Народът трябва да знае, че онзи, който се опълчва срещу него, се опълчват срещу съветската власт. Защо той не пожела да унищожи враговете от съветската власт, когато тези врагове бяха не вън от партията, а вътре в нея? Това беше не грешка, а линия, желание да запази в партията негов противовес, стремеж и занапред да бъде арбитър, да има резерв, който в случай на нужда да насочи срещу него.
Доказателство за това е случаят с Ломинадзе. Серго знае за писмото на Ломинадзе до Шацкин, прехванато през трийсета година. Как реагира той? Сви рамене… „Хлапак…“ А какво пишеше за него този „хлапак“ в писмото си? В политиката няма хлапащини, политиката не е детска игра. Ломинадзе и Шацкин са се готвили за наследници, бързали са. А какво представлява Ломинадзе? Ако се беше родил три години по-рано, щеше да бъде в една компания с меншевиките, с Жордания, с Чхеидзе и Церетели, нали и те го смятаха за невежа. Тези грузински интелигенти бяха олицетворение на всичко най-лошо в грузинския национален характер: въобразяваха си, че са европейско островче на азиатския материк. Сега Ломинадзе е на Урал, но Серго продължава да го покровителствува. Случайно ли е това? Не е случайно. Ломинадзе е една от брънките на неговата политика.
Сам ли е Орджоникидзе в тази си политика? Не е сам. Двама са с обща политика, той и Киров. Неразделните другари и приятели! Когато идва в Москва, Киров отсяда само у Серго. Какво се крие зад тяхната нежна дружба? Какво ги обединява? Каква лична дружба може да съществува между политически дейци? Защо трябва двама членове на Политбюро да изпъкват сред останалите с дружбата си? И двамата са по на четирийсет и осем години, и двамата са били в Северен Кавказ и в Грузия, и двамата са членове на Политбюро от трийсета година — това все още не е причина за такава спойка. В дружбата няма равни. В дружбата е като в политиката: един води, другия го водят, един влияе, другият е под влияние. Главният в тази дружба е Киров. Честолюбив като всеки недоучен, демагог като всеки посредствен провинциален вестникар и като всички умели дърдорковци си има почитатели, които го смятат за пръв оратор на партията, едва ли не за „трибун на революцията“.
Като изпрати навремето Киров в Ленинград, Сталин искаше да покаже на ленинградчани, че Ленинград не е втора столица, а областен град в северозападната част на страната. Две столици не може да има, втората столица винаги е съперница на първата. Ленинградчани бяха свикнали с гръмки имена, а при тях от далечен Азербайджан дойде почти неизвестният Киров, дори не член на Политбюро. Питерските работници се перчат с революционното си минало, а им изпратиха човек, който преди революцията е бил обикновен служител в незначителното вестниче „Терек“. Изпратиха го като пришълец, спуснат отгоре, като изкоренител на опозиционната крамола. Предполагаше се, че ленинградчани няма да понесат това, че обстановката там ще се изостри и ще се породят условия за пълното ликвидиране на този вечно фрондиращ център.
За осем години Киров стана в Ленинград свой човек, „любимец“, сплоти около себе си партийната организация, укрепи значението на Ленинград именно като втори град в държавата, поощрява отколешния ленинградски сепаратизъм, смехотворната убеденост, че градът им е особен, че е единственият европейски град в Русия. Жаден е за популярност, парадира с простота. Живее на Каменоостровския проспект, в голям жилищен блок, населен със случайни хора, ходи на работа пеша, разкарва се из ленинградските улици, вози деца в колата си, играе с тях в двора на „котка и мишка“…
Съратникът трябва да се равнява по вожда. Начинът на живот на вожда — това е стилът на епохата, която той олицетворява, стилът на държавата, която ръководи. Като парадира със своята простота и достъпност, Киров хвърля предизвикателство към него, иска да подчертае, че Сталин живее в Кремъл, под охрана, не излиза на улицата, не играе с децата на „котка и мишка“, иска да подчертае, че Сталин се страхува от народа, а Киров не се страхува.