Когато спомена за пряката линия между Ломинадзе и Серго, Марк Александрович видя как трепна гърбът на Сталин.
Сталин веднага заговори, бавно произнасяше думите, явно се вълнуваше и грузинският му акцент се чувствуваше силно:
— На Урал не ни трябват хора, които не признават Урал. Онези, които не признават Урал, да си седят в Москва, в креслата си. Изпращането на такава комисия е груба грешка. Трябва да се обърне внимание на другаря Пятаков.
Той направи пауза. Ежов бързо записваше в бележника си.
— Жилищното и битовото строителство в разумни мащаби също е необходимо — продължи Сталин, — особено там, където успешно се изпълняват производствените задачи. Работническата класа трябва да вижда реалните придобивки на социализма. Не само заплатата, заплата дават и капиталистите. Тя трябва да вижда резултатите от социализма във вид на културни и битови учреждения, като почивни станции, детски градини именно за нейните деца, за децата на работниците. Работниците от комбината изпълняват плана си и имат право на това. Именно това е грижата за хората. Реално ли е? Реално е. Нагледно ли е? Нагледно е. Убедително ли е? Убедително е.
Той напълни лулата си, после попита:
— Но каква е ролята на градския комитет на партията в този конфликт? Аз не виждам неговата роля. Къде е той изобщо? Защо директорът на завода не му е съобщил за комисията? Защо не се е посъветвал?
Рязанов понечи да отговори, но Сталин го спря с жест и продължи:
— Авторитет ли няма? Защо няма авторитет? Ако другарят Ломинадзе не се занимава със завода, тогава, пита се, с какво се занимава? Той е активен човек, не може да стои без работа. Със световни проблеми ли се занимава? А защо не изпълнява преките си функции? Там, където партийните органи не изпълняват преките си функции, стопанските ръководители са принудени да предприемат действия, които в друга обстановка биха могли да ги компрометират. Защо секретарят на градския комитет има пряка телефонна връзка с народния комисар? Би трябвало да има пряка връзка със секретаря на областния комитет.
— Какво толкова — една пряка връзка — намръщи се Орджоникидзе.
— Дреболия, да — съгласи се Сталин и изведнъж добродушно се усмихна, — но разбираш ли, разсейва. Другите секретари на градски комитети нямат пряка връзка с теб и нищо, пак работят. Защо другарят Ломинадзе да бъде в привилегировано положение? Не е педагогично спрямо младия партиен ръководител, какъвто е другарят Ломинадзе. Това му вдъхва лъжлива представа за собствената му личност. Лоша услуга правим на другаря Ломинадзе.
Марк Александрович не се бе излъгал в Сталин. И Сталин не се бе излъгал в него. Те се сближиха вътрешно и това много извиси Марк Александрович. Разделящите ги хора, инстанции, документи — всичко сякаш изчезна, изгуби значение. Сега само Сталин ръководеше Марк Александрович. Само към него се обръщаше мислено Рязанов, с него се съветваше, по него премерваше и преценяваше постъпките си.
Това изпълваше Марк Александрович с гордото съзнание за собствената му сила и значение. Властен по природа, той вече не го криеше. Не промени нито начина си на живот, нито навиците си, преди да се качи при народния комисар, обикаляше отделите и секторите, разговаряше с обикновените служители. Те все така на драго сърце се занимаваха с неговите проблеми и ги решаваха така, както изискваха интересите на завода, тоест както искаше Марк Александрович. И никой не забелязваше новото, което се бе появило у Рязанов — подчертаната властност. По-рано той присядаше до бюрото, сега разговаряше прав, затова служителят също ставаше. Любезен и дружески разговор, но в движение. Това изглеждаше естествено: човекът беше не само прочут директор на прочут завод, не само любимец на Сталин и Орджоникидзе, но може би и бъдещ народен комисар. Но той продължаваше да идва при тях, редовите служители от апарата, не се възгордяваше, не се надуваше.
Леко се поусложниха отношенията на Марк Александрович и Орджоникидзе. На съвещанието при Сталин Орджоникидзе не възрази на Сталин и Ворошилов. Ала истинското му мнение беше, че Рязанов би могъл да се държи по-дипломатично, да избегне скандала, в който Народният комисариат се представи в не твърде добра светлина.
Марк Александрович забеляза недоволството на Серго, беше огорчен, но знаеше, че Серго не е отмъстителен, нито злопаметен, още повече че по същество Марк Александрович беше прав и не беше виновен, че Серго и Сталин имат разногласия относно Ломинадзе.
Марк Александрович не отиваше при Орджоникидзе, чакаше той да го извика, засега си вършеше работите в апарата, в плановата комисия, в банката. Всяко идване в Москва, дори по спешно правителствено повикване, бе винаги придружено от маса проблеми, които можеха да се решат само тук. И при Будягин трябваше да се отбие, макар че той изкарваше последни дни в народния комисариат. Марк Александрович го съжаляваше повече, отколкото Ломинадзе: не беше теоретик, нито оратор, а труженик и въпреки че не беше инженер, разбираше от работата му, веднага схващаше всичко. Но той се отдръпна встрани, времето го изпревари, времето — това е Сталин, а той не обича Сталин, противопоставя му се и значи се противопоставя на страната и партията.