Донесоха му книгите. Саша ги прегледа равнодушно. Без възторга, който бе изпитал първия път. Трети и четвърти том на Гибън, едно разръфано книжле с мукавена подвързия — „Впечатления от едно пътуване из СССР“ от френския сенатор Дьо Монзи, дребнобуржоазен политик, ляв радикал. В средата на двайсетте години той бе идвал в СССР и бе написал книжка — смела, но повърхностна. Саша не беше я поръчвал. Защо ли му я пращаше библиотекарят?
Дьо Монзи бе писал за Съветския съюз, общо взето, със симпатия, но тук-там и критично, особено за наказателното и гражданското законодателство. И като доказателство сочеше член петдесет и осми. Именно заради този член библиотекарят беше му изпратил книгата вместо кодекса, който Саша бе поръчал и който той не можеше да му изпрати.
Саша не научи от този член нищо особено важно и съществено. Пък и член петдесет и осми не беше най-важното.
Важното беше, че непознатият библиотекар на затвора се бе вслушал в гласа му, бе се отзовал на молбата му, бе показал на Саша пример за човещина, безстрашие и доверие.
Какво го бе накарало? Нарушил ли бе служебния си дълг? Да, възможно е. Затова пък бе изпълнил друг, по-висш дълг — човешкия. Законите, установени от хората, не могат да противоречат на законите на съвестта. Нарушава дълга си онези, които осъждат невинни хора, оставят беззащитните без защита, лишават от последни права безправните.
Саша не скочи от нара, не заснова из килията. Случилото се бе толкова чисто, ясно, толкова съвпадаше с всичко истинско, човешко в него, че той не изпита нито потрес, нито вълнение, нито шок. Той намери онова, което трябваше да намери. И само се засрами, задето бе изгубил мъжеството си.
Саша тръгна за последния си разпит без надежда, знаеше какво го очаква и от нищо не се страхуваше. Човекът, казал, че Сталин ще готви люти гозби, все още не е враг. Дяков не зачита прекия смисъл на думите, Даков ги тълкува, той не желае да участвува в това. Той иска да излезе оттук — да, но иска да излезе чист и пред партията, и пред собствената си съвест.
Дяков го посрещна официално.
— Да приключим с институтското дело — делово каза той, — вашите признания са фиксирани в протокола. Сега вие сам трябва да им дадете политическа оценка.
— Признавам, че издаването на стенвестника беше грешка — отговори Саша.
— Субективна… — подзе Дяков. — Но грешките имат обективни причини и обективни последствия. Нали така?
Започва тълкуването. За Дяков човекът е само единица, необходима за попълване на протокол, протоколът е необходим единствено за да бъде произнесена присъдата над този човек.
— И тъй, Панкратов, какви са обективните причини и обективните последствия от вашите грешки?
Саша разглеждаше момчешкото лице на Дяков. Да му беше паднал на Арбат…
— Да обсъдим — с лекторски тон обяви Дяков. — Ако във вашия институт имаше здрава политическа обстановка, издаването на подобен стенвестник щеше да бъде невъзможно. Но не е имало здрава политическа обстановка. Криворучко е ръководил нелегална антипартийна организация, тя е разкрита, участниците са разобличени и арестувани. Те са тук, при нас, всичко си признаха…
В завода такива се уреждаха из канцелариите — за отчетници, за нормировчици, за писарушки някакви в отдел „Кадри“. Какво ще му стори Дяков? Той умее да мъкне на гръб осемдесеткилограмови кутии, няма да пропадне и като секач, ще се върне при бригадира Аверкиев, при бившия командир на дивизия Морозов, те са навсякъде, те са народът… А именно тези дяковци са истинските врагове на партията.
Дяков известно време се взира в Саша, надяваше се да се наслади на ефекта от думите си, после продължи:
— Вие сте неопитен, Панкратов, не ги познавате. Криворучко е протакал строителството на общежитията, за да предизвика недоволството на студентите, тактика, измислена за политическо дезориентиране на студентските маси. Именно в тази атмосфера е станало възможно издаването на стенвестник, какъвто сте издали вие, Панкратов. Дали сте искали, или не, вие сте станали оръдие в ръцете на Криворучко и неговата банда, те са ви използували за контрареволюционни цели. Затова сте тук сега. Още повече че не пожелахте политически да оцените грешките си. Но още не е късно да ги оцените, Панкратов. Повярвайте ни.