„Повярвайте ни…“ Стига, достатъчно им бе вярвал! Бе вярвал на думи като тези, колкото пъти ги бе чувал, колкото пъти сам ги бе произнасял. Това не са човешки думи, това са шамански заклинания. Шаманствуваха Лозгачов и Азизян, шаманствуваше Баулин, шаманствуваше Столпер, сега шаманствува Дяков. И на този шамански олтар е принесен животът на невинни хора.
Дяков погледна Саша.
— Разбрахте ли ме, Панкратов?
— Разбрах ви.
— Много добре — каза Дяков, — така и ще запишем.
— Само че да бъде убедително — изрече Саша с онази особена интонация, която не би измамила който и да е арбатски хлапак. А този некадърник нищо не разбра, защото е сигурен в способността си да сплашва хората, в правото си да решава съдбите им, надул се е като пуяк и не знае, че тук, сред същите тези стени, други хора в униформи като неговата виждат тази лъжа, това шаманство, знаят, че рано или късно ще дойде краят на всичко това, и помагат на хората, рискувайки живота си.
— Естествено — важно отговори Дяков.
Като надничаше в листа — Дяков предварително си бе приготвил черновата на признанието на Саша, — той попълни бланката, препречете написаното наум, после го прочете на Саша:
— „След като обмислих своето поведение и постъпки и тъй като желая да им дам чистосърдечна и искрена оценка, като допълнение на дадените по-рано показания заявявам следното: признавам за своя политическа грешка издаването на антипартиен брой на стенвестника по случай шестнайсетгодишнината на Октомврийската революция и факта, че въвлякох в издаването му студентите Руночкин, Ковальов, Полужан и Позднякова. Също така признавам, че направих политическа грешка, като защитавах Криворучко. Признавам, че издаването на антипартийния брой на стенвестника по случай шестнайсетгодишнината на Октомврийската революция представляваше част от антипартийния курс, който провеждаше в института Криворучко.“
Той сложи листа пред Саша.
— Проверете, Панкратов, дали съм написал всичко вярно, и подпишете.
— Аз никога няма да подпиша това — каза Саша, загледан право в очите на Дяков.
27.
Арбат живееше своя предишен живот. Априлското слънце надничаше в прозорците, сгряваше платното и тротоарите. По булевардите се слягаха и се чернееха снежните преспи, пукнатините в асфалта излъчваха топлата миризма на пробуждаща се земя. Учениците без палта и шапки ритаха из уличките футболни топки. Около къщите израснаха скели, по скелите се появиха зидари и бояджии, къщите се ремонтираха, боядисваха, надстрояваха. На Арбатския площад премахнаха градинката и къщите, които пречеха на движението. Москва обрастваше с нови заводи, предградия, бараки.
Вечер на Арбат все така пламваха светлините на кината „Арбатский Арс“, „Карнавал“, „Прага“, „Художественний“.
По тротоарите се разхождаха момичета от Арбат и Дорогомилово, момичета от Плюшчиха, яките на палтата им свалени, пъстрите шалчета развързани, на краката им — елегантни обувчици и тънки чорапи с телесен цвят. Пред входа на Саша както винаги се въртеше групичка момчетии. Варя не се спря, махна им за поздрав, бързаше за Дома на Червената армия, на тържеството по случай завършването на военните училища.
Никога още не бе присъствувала на такова грандиозно тържество. На сцената седяха в президиума известни на цялата страна военачалници. Варя позна Будьони, а от другите, които шепнешком й представи Серафим, запомни Тухачевски, той беше страшно красив, толкова красив мъж тя виждаше за пръв път. И макар че не обичаше събрания и доклади, Варя бе запленена от празничността на тази вечер, от великолепието на залата, от романтиката на воинския подвиг, към който призоваваха випускниците легендарните командири на армии, от атмосферата на мъжка, военна, войнишка близост, при която изчезват стъпалата на субординацията, младият офицер вижда своето бъдеще в прочутия командарм, а командармът — своята младост в него. И съпругите на командирите й изглеждаха по-различни жени, те споделят със съпрузите си всички несгоди и опасности на професията им. Поканените тук млади момичета също бяха сериозни, с чувството, че са приобщени към този живот. Варя внимателно ги оглеждаше, някои бяха много красиво облечени. Червеноармейският ансамбъл за песни и танци никога не бе интересувал особено Варя, но днес й хареса, хареса и как войниците пееха и танцуваха по руски вихрено и заразително.