Духовият оркестър във фоайето не по-зле от джазов свиреше фокстроти, румби и танга. И до спретнатите курсанти, похватни, простодушни и весели, младежите с широки развети чарлстони, крещящи вратовръзки и нелъснати обувки изглеждаха нелепи.
Днес и Нина е друга, не й досажда с вечните си забележки, сега е добра и мека, тъжна е, сигурно й е мъчно, че Максим заминава, а тя отказа да се омъжи за него.
Утре и Серафим заминава за Далечния изток, но Варя не тъгува, защото тази вечер се съгласи да му стане жена. Ще завърши училище и ще отиде при него. А тази година той ще й пише, тя ще му отговаря и всички приятелки в училище и в двора ще научат, че тя ще замине за Далечния изток, при мъжа си. Това пак ще я изтъкне между приятелките й — никое от познатите момичета не го очакват в Далечния изток. На театър, на пързалката, на кино ще ходи сама, на забави изобщо няма да ходи. Ако пък отиде, ще танцува със Зоя. Впрочем може и с мъже, но няма да се запознава с тях… Благодаря… Не, извинете… Не мога… Сама, самотна, привличаща вниманието, недостъпна, заминаваща за Далечния изток. Колкото до Саша, тя няма да изостави Софя Александровна, а значи и Саша. И мисълта, че в Далечния изток я очаква Серафим, а в Москва тя е необходима и на Софя Александровна, и на Саша, я правеше още по-интересна и оригинална в собствените й очи.
На Варя й беше весело. Двамата със Серафим танцуваха прекрасно, заглеждаха ги дори висшите военачалници и съпругите им. Варя все гледаше да се върти повечко край ъгъла, където бе застанал Тухачевски.
Максим танцуваше с Нина. Месестото му чипоносо лице излъчваше добродушие. При Нина идваха негови колеги, канеха я за следващия танц и Максим се усмихваше все така добродушно, чакаше я в някой ъгъл. Висок, широкоплещест, той бе надарен с изключителна физическа сила и както повечето силни хора, избягваше да я използува, страх го беше да не засегне някого, да не повреди нещо.
Баща му, огняр, много пиеше и умря от алкохолизъм; майка му, портиерка, остана с четири деца. Максим беше най-големият. От бедняшкото детство му бе останала пестеливостта, в училището неговите другари я смятаха за скъперничество, подхвърляха шеги за неговия педантизъм. Той държеше гребена си в калъф от изкуствена кожа, банкнотите в портфейл, монетите в кесийка, молива в метално калпаче, за да не се чупи графитът, бележника с телефоните и адресите го имаше от години, обичаше здравите вещи, простата и сита храна, само че не бе свикнал да харчи за нея много пари, ако се наложеше, би могъл и да погладува.
Като на най-уреден в училище му възлагаха всички изпълнителски задачи. Той водеше протоколите, събираше членския внос, подшиваше в папка инструкциите от районния комитет, съставяше отчетите. Да обиколи хората, да съобщи нещо, да напише обява, да разлепи плакати, да намери червен плат за празник, да купи билети за колективно посещение на театър, да запише хората в кръжоци и семинари, да преброи гласовете при гласуване — всичката тази работа лягаше върху Максим. Не че не го смятаха способен за нещо по-важно. Просто така си беше тръгнало, всички така бяха свикнали.
Той беше с година, че и с две по-голям от колегите си, разбираше незначителността на техните спорове, шегуваше се, обезоръжаваше с добродушието си. С пъргавия си практичен ум умееше да заобикаля рифове и плитчини, можеше понякога и да изхитрува, но никога не пренебрегваше убежденията си, предаността към своите другари. С годините в него се разви и затвърди нещо простичко, войнишко, твърдо и непоколебимо. Максим постъпи във военното училище след казармата — така се стабилизира материално, можеше да помага на семейството си, на болната си, уморена от живота майка. Освен това Максим обичаше реда. Военната професия му харесваше: командир в Червената армия, млад, силен, образован. Мястото му е там, във войската, на границата, където назрява конфликт. И все пак напускаше Москва натъжен. Мъчно му беше, че се разделяше с компанията, с Нина, със Саша Панкратов, с Лена Будягина, с Вадим Марасевич. Тези хора олицетворяваха живота, в който той и хиляди като него навлязоха от тъмните и влажни бордеи.
Като малък Максим понякога чистеше стълбището вместо майка си. Нина му помагаше. Не защото му тежеше, а за да покаже на живеещите в сградата, че това е работа като всички други, не е унизителна. Това беше комсомолска постъпка, акт на другарска солидарност, чрез него Максим по-добре, отколкото от коя да е книга, схвана същността на новия морал. После, вече в девети клас, му се случи нещо страшно… Баща му открадна от чантата му и пропи парите, събрани за фонда за построяване на самолета „Московски комсомолец“, близо трийсет рубли, много пари за онова време. Максим искаше да посегне на живота си — откъде ще вземе той трийсет рубли, как ще се оправдае пред съучениците си? Нина забеляза състоянието му, принуди го да признае всичко и веднага разказа за случилото се на Саша.