29.
Същата вечер, когато Варя, Нина и Макс танцуваха в Дома на Червената армия, Юра вечеряше у Вадим Марасевич, а у Лена бе дошла на гости Гера Третяк, същата тази вечер, към осем часа телефонът у Софя Александровна иззвъня и някой й съобщи, че утре в десет часа сутринта тя трябва да се яви в комендатурата на Бутирския затвор за свиждане със сина си, Александър Павлович Панкратов. Да донесе дебели дрехи, пари и продукти. Гласът беше монотонен, спокоен, на човек, свикнал да говори всеки ден едно и също, лаконично, ясно. И след като каза всичко, той веднага, без да чака въпроси отсреща, затвори.
Софя Александровна се уплаши да не би той да не е доизказал, да е забравил нещо важно, съществено, поради което тя няма да направи всичко както трябва. Страхуваше се да не забрави нещо, да не обърка и затова трескаво се мъчеше да удържи в паметта си каквото й бе казал той: „Утре, в десет, в Бутирка, свиждане, дебели дрехи, продукти, още нещо… Боже, забравих какво друго… А, да, пари, пари за път…“ И за да не забрави нещо, Софя Александровна записа всичко на листче. Парите и продуктите означават заточение, дебелите дрехи — Севера или Сибир.
Всичко трябваше да се събере и приготви за една нощ, тъй че на Софя Александровна не й оставаше време да изпада в отчаяние. Само не можеше да си прости, дето нищо не беше приготвила — смяташе, че е лоша поличба предварително да готви момчето си за такъв път. Саша влезе в затвора със зимното си палто, с ушанката, с пуловера и дебелия шал, вярно, няма валенки, но където и да го изпратят, сега, през април, те няма да му трябват. Ще му потрябват през зимата, а дотогава тя ще му прати. Сега му трябват ботуши, там е кално, кишаво, загубен е с неговите половинки, ботуши — да, точно това му трябва, те ще спасят живота му. Но Саша няма ботуши. И магазините вече са затворени, пък и изобщо ботуши се продават срещу снабдителна карта, а тя няма такава. Може да се купят на битпазар на баснословна цена, и то с риск, че ще ти пробутат картон вместо гьон. Но и битпазарът е вече затворен.
Тогава си спомни, че Вера, сестра й, има на вилата здрави груби ботуши, които стават на Саша, четирийсети номер. Тя ще им купи други, колкото и да струват, а тези трябва да се дадат на Саша.
Обади се на Вера. Вера заминала с мъжа си Володя на вилата, Щели да се приберат чак вдругиден. Ей че късмет!
По-малката й сестра Полина нямаше телефон. Телефон имаше в съседния апартамент. Софя Александровна знаеше номера му от времето, когато Полина беше в приятелски отношения с тези съседи, но вече от няколко години те не я викаха на телефона и Полина помоли да не звъни у тях. Въпреки това Софя Александровна набра номера с потискащата мисъл, че ще й откажат, и то грубо.
Обади се мъжки бодър, жизнерадостен глас.
— Извинете — каза Софя Александровна, — много ми е неудобно, че ви безпокоя, но работата е спешна… Бихте ли извикали на телефона Полина Александровна?
— Коя Полина Александровна?
— Съседката ви, от двайсет и шести апартамент, но много ви моля да ме извините, сестра й се обажда.
— Е, ама вие…
Но мъжът не затвори телефона, обади се женски глас.
— Кого търсите?
— Много ви моля да ме извините — каза Софя Александровна. — Обажда се сестрата на вашата съседка Полина Александровна. Разбирате ли, случи се една неприятност, много е спешно, как да ви обясня… Не бихте ли повикали сестра ми, имайте добрината.
— Сега — с недоволен тон отговори жената.
Софя Александровна чака дълго, най-сетне слушалката взе Полина, беше развълнувана, явно беше се сетила, че става нещо лошо със Саша.
— Утре пращат Саша на заточение — каза Софя Александровна. — Някой трябва да иде при Вера на вилата, да донесе ботушите.
— Ох, лошо, лошо — завайка се Полина, — Игорьок лежи с температура, а Коля ще се прибере след единайсет, какво да правим? Щом се върне Коля, аз ще дойда при тебе, но вече ще е късно за вилата.
— Добре, ела, ще ми помогнеш да му съберем багажа — каза Софя Александровна, — за ботушите ще измисля нещо.
— Какво да донеса?
— Нищо, всичко имам.
Ще трябва да иде тя, макар да не знае ще намери ли през нощта пътя в новото вилно селище с просеки вместо улици. Никой не знаеше имената им, номерата на вилите бяха объркани, пък и виладжиите още рядко ходеха там, кого да попита? И все пак трябваше да върви. Ами ако иде на вилата, кой ще напазарува? Набра номера на Варя. Нито Варя, нито Нина бяха вкъщи. Да помоли Милица Петровна? Няма да иска, пази си сърцето, не вдига дори бидонче с мляко, а ще трябва да се купят много продукти: хляб, сухари, захар, кондензирано мляко, лимони, той не приема никакви витамини, сух салам, кашкавал, шунка… Тя написа всичко на лист и почука на Михаил Юриевич. По халат, наведен над масата, той лепеше нещо.