Към пет часа Варя най сетне беше готова и се обади на Нина.
— Ще дойда направо на трамвайната спирка.
— Откъде се обаждаш?
— От училище.
Те стигнаха до трамвайната спирка едновременно.
Нина не можа да я познае…
— Какъв е този маскарад?
— Гардеробът беше затворен, сложих палтото и шала на Зоя.
— Ами Зоя?
— Ще облече моите дрехи.
— Къде ти са учебниците?
— Оставих ги под чина, няма да ги мъкна на гарата я!
Училищният гардероб наистина може да е бил затворен по време на час и все пак Варя лъже: и палтото на Зоя щеше да бъде заключено, ако наистина е нейно. Но не й се щеше да разпитва, да изобличава Варя. Не е малка вече, скоро ще се омъжи, пак добре, че ще се омъжи за Серафим, свястно момче е, нека животът й бъде какъвто тя го иска, нека и да изпрати своя Серафим както иска.
Гарата беше пълна с народ, перонът — претъпкан до последна възможност. Нина и Варя объркани спряха пред изхода. Но Макс и Серафим вече тичаха насреща им, махаха с ръце, после всички заедно тръгнаха покрай композицията към техния вагон, промъкваха се през тълпата, страх ги беше да не се изгубят сред хората, които също бързаха и търсеха своите близки сред мъже, жени с вързопи, с армагани за из път, сред момичета с цветя, прегръщащи и целуващи тези чудесни момчета, новоизпечените командири от Червената армия, с гимнастьорки, стегнати с колани, без фуражки: бяха оставили фуражките и шинелите си във вагона… Младо, радостно, оживено и същевременно сериозно — страховитата военна сила на съветската държава. И Нина разбра, че тези жизнерадостни червенобузести момчета първи ще тръгнат на бой, първи ще поемат удара върху себе си. Помисли си, че сигурно нейното място е до Максим, който е толкова силен и спокоен. И когато той замине, неговото спокойствие и добродушие ще й липсват.
А Варя се наслаждаваше на влюбените погледи на Серафим, на впечатлението, което правеше на другите офицери. Тя е най-красивата тук, неочаквано висока, почти колкото Нина. И никоя няма такова палто от морска котка, такъв шал. Тя беше пламнала, възбудена от суетнята на гарата, от тънките и дебели свирки на локомотивите, предвещаващи дълъг, неизвестен и примамлив път. Макс каза, че прилича на киноактриса, Серафим й пошепна, че я обича повече от живота си, дори Нина се усмихваше, доволна, че има такава сестра.
Както прилича на голяма жена, годеница, Варя гледаше само своите близки, Нина, Макс и Серафим, никого друг, да не си помислят, че й играят очите. Дори когато извиваше глава, правеше го разсеяно, уж небрежно разглежда влаковете и хората, бързащи към влаковете.
И когато погледна към съседния перон, видя Саша.
Той крачеше между двама червеноармейци, отпред бързаше дребничък офицер с дълъг шинел, угрижено проправяше път през навалицата, а след него между двамата червеноармейци крачеше Саша с раница на гърба и с куфар в ръката.
Той почувствува, че някой го гледа, озърна се и тя видя неговото бяло като хартия лице и черната му, сякаш циганска брада на масурчета. Саша плъзна поглед по заминаващите курсанти, по Макс, по Нина, по Варя, но не позна никого, извърна се и продължи към влака, композиран на някакъв далечен перон. След тях и пред тях вървяха хора с чували, куфари и сандъчета, бързаха, изпреварваха ги и те се изгубиха в тълпата.
А Варя все гледаше нататък, където изчезна Саша. Не чу как дрънна звънецът, не видя как всички започнаха да се сбогуват, как Нина целуна Макс по челото, не видя как Серафим се приближи съвсем и се взря в очите й.
— Варя, съвземи се! — каза Нина.
— Ей сега видях Саша.
— Какви ги дрънкаш?! — развика се Нина, внезапно разбрала, че Варя не лъже.
— Водеха го под конвой, има брада — мънкаше Варя и не откъсваше поглед от съседния перон, сякаш сред навалицата от хора, тичащи с чували и куфари, той все още върви, все още върви и тя ще успее да го види… — Има брада като на старец.
Давеха я сълзи.
— Същински, същински старец…
— Престани, нещо грешиш — каза Нина, а гласът й трепереше.
Максим, също развълнуван, но като се мъчеше да запази спокойствие, добави:
— Грешиш, Варя, не може да са го изпратили така.
— Не! Той беше… — Гласът й пресекваше. — Познах го… Той се обърна и ни погледна — съвсем бял, същински старец…
Серафим смутено й подаде ръка.
— Довиждане, Варя.
— Бял, бял като мъртвец! — ридаеше Варя. — И мъкне куфар, те вървят, а той мъкне…