Обядваха в стола на кантората за доставка на кожи, в нисък сутерен с квадратни маси без покривки. Зад широкия правоъгълник на шубера беше кухнята: три големи алуминиеви тенджери на печката, от тях се вдига пара, наблизо — зачервена готвачка с черпак в ръката.
— Това е закрит стол — обясни Борис, — само за служещи от кантората. Но гледат през пръсти на външните хора — и оборотът ги интересува. Имат си помощно стопанство: свине, зайци, птици. Тук се хранят половината от заточените. Ако някой ви каже, че именно аз съм го уредил тук, можете да му вярвате.
Щом видя Борис, готвачката остави черпака, избърса си ръцете в престилката излезе от кухнята.
— Днес, Борис Савелиевич, имаме борш, бьоф-строганов с пюре, ако почакате, ще изпържа картофки — тя се наведе към него, имам малко краве масло.
— Изпържете — величествено разреши Борис.
— Заминавате ли, Борис Савелиевич?
— Заминавам — навъси се Борис. — Докараха ли трици?
— Докараха, четири чувала, обещаха утре да докарат още. А калкулацията пак е объркана: гулашът върви по-евтино с осем копейки. И с печкаря не можах да се разбера, печката пуши, очите ме болят.
Тя говореше с него като с човек, благодарение на когото всичко е вървяло добре, а щом замине, ще започнат неразбории. И Борис с целия си вид показваше, че сигурно точно така ще стане, но му е приятно да съзнава, че макар да не е вече никакъв фактор тук, пак го уважават.
— Разбъбрих се, пък вие сте гладни — сепна се готвачката.
— Преди мене — каза Борис — в стола работеха пет души, сега са двама: общ работник в кухнята и тя. Готвачка е, касиерка, келнерка и управителка. Впрочем столът е нищо. Бих могъл да ви разкажа какво съм направил тук само за два месеца. Но сега вече това никого не интересува. У нас няма незаменими хора: днес съм аз, утре — ти. Впрочем като помисли човек, тези думи са безсмислени. Ако в библиотеката няма Пушкин, бих могъл да го заменя с Толстой, но това ще бъде Толстой, а не Пушкин. На моята длъжност назначават друг, но той вече е друг Пушкин.
В стола плахо влезе дребно човече. Младо, но прегърбено, неспретнато, небръснато, каскетът му с пречупена козирка, дългото опърпано яке — навлечено върху мръсна риза, много копчета липсват, обущата му подпетени. Безформеният ватиран панталон му виси като чувал, издут на колената, вързалките отдолу се мяткат.
— А, Игор! — поздрави го Борис. — Я ела, ела тука!
Игор дойде стеснително усмихнат. Саша видя сини очи, бял тънък врат.
— Свали си каскетчето — в стол се намираш — каза Борис.
Игор смачка в ръце каскетчето си, русата му, отдавна неподстригвана мръсна коса щръкна на всички страни.
— Как е? — попита Борис.
— Бива, добре е — Игор забели в усмивка редките си зъби.
— Бива е едно. А добре — съвсем друго. Пак ли те изгониха?
— Не, защо? Не ме пускат в експедиция.
Нещо особено имаше в неговия приятен интелигентен глас, но какво именно — Саша не можа да схване. Гласът се запомняше.
— Игор работеше в инвентаризационната кантора — обясни Борис, — приятна работица: измерваш здания, чертаеш планове, плаща се на парче и добре се печели. Но това приятелче го мързи, представя чертежите целите в мазни петна. Да не би да имаш масло, Игор? Ами тогава си го мажи на филия, а не по чертежите. Пък дето не те пускали в експедиция, вече ментиш! Половината група остава в Канск, и ти би могъл да останеш, ама човек ли си…
Игор виновно се усмихна, все така мачкаше в ръце каскета.
— Добре де! — приключи Борис с наставленията. — Гладен ли си? Има си хас! Пари имаш ли? То се знае — нямаш!
— Тия дни трябва да ми платят осем чертежа.
— Вече от два месеца слушам за тези чертежи…
Борис извика:
— Маря Дмитриевна, нахранете Игор, аз ще платя. Готвачката мрачно сложи на шубера чиния борш и комат хляб. Игор пъхна каскета в джоба си, стисна под мишница хляба и тръгна към една отдалечена маса, несръчно хванал чинията с две ръце.
— Какъв е този? — попита Саша.
— Лично момче е тук, колоритен тип. Поет. Син на белоемигрант. В Париж станал заклет комсомолец, дошъл в СССР и ето, моля, вече е в Канск.
— Какво е направил?
— Задавате наивни въпроси. Нали унищожаваме бунта в зародиш. Ако мой виц не хареса на някого, значи умът ми работи в определена насока и при благоприятни условия съм способен на антисъветски действия. Вие сте издали стенвестник с неуместно съдържание, утре ще издадете нелегално списание, вдругиден позиви. Това дори е хуманно: за стенвестника са ви дали три години, а за позивите щеше да се наложи да ви разстрелят — запазили са ви живота. Игор е отраснал в Париж, син е на емигрант, тоест на човек, пострадал от революцията, от него може да се очаква какво ли не. Значи трябва да бъде изолиран в негов собствен интерес.