Игор седеше в ъгъла, припряно ядеше.
Загледан в него, Борис каза:
— Обикновеният човечец сам почиства около себе си и затова навсякъде остава човек. Аристократът обаче е свикнал да търчат около него и да му чистят и ако няма кой да чисти, се превръща в животно. Господинчото не желае да работи, дояжда огризките по столовете, от квартирата го гонят — живее като свиня! От всички е взел пари назаем, на никого не връща. А както сам разбирате, сред заточените няма крезове. Но самите заточени са го развалили: треперили са му като над писано яйце. Щото нали — поет! От Париж! Париж! Франция! Тримата мускетари! Дюма-баща! Дюма-син!… Само аз го респектирам: онези, дето са му треперили, не му дават да яде, а аз му давам. Принуден е да търпи нотациите ми, макар че вътрешно ме презира, за него съм плебей и простак. Обаче сега, като замина за Ангара, без мене ще пукне от глад! Но друго е най-интересното. Той чака своята дулцинея. Ако дойде, ви предстои зрелище, каквото никога не сте виждали и няма да видите. А, ето я и нея.
В стола влезе жена на около трийсет години, поразително красива, величава богиня с рязко очертана голяма волева уста. Спокойно огледа стола, равнодушно кимна на Борис, той й кимна със сдържано достойнство. После видя Игор, наведен в ъгъла над чинията.
— Такова нищожество, пък има такава жена — покрусено промърмори Борис.
— Коя е тя?
— Дойде от Ленинград, търси заточения си съпруг и на, влюби се в това бостанско плашило. Седят тук всеки ден, той й декламира стихове, а тя го гледа, сякаш е портретът на Дориан Грей.
Жената разказваше нещо на Игор, той хихикаше, събираше трохичките от масата и ги хвърляше в устата си. Ошмулено, суетливо човече без капчица обаяние. После жената стана, отиде до шубера, готвачката все така недоволно й тикна чиния борш. Игор се сепна, понечи да помогне и си остана на мястото. Когато жената се върна за хляб и прибори, той пак уж скочи след нея, но се върна.
Тя ядеше, сега той й разказваше нещо, лицето му беше хем младо, хем похабено. Тя слушаше, от време на време кимаше. После донесе второто, половината пресипа в чинията си от борша, останалото побутна към Игор.
— Ненаситен търбух, ей! — негодуваше Борис. — Може да яде от сутрин до вечер, да подяжда любимата жена. Хората и в най-тежки условия си остават хора. А това булевардно парижко леке ей го на какво е заприличало. Хич не си мислете, че е простодушен. Не! Нахалник е, циник, вътрешно се надсмива над хората, които обира. Паразит! Щади себе си, а да щадиш себе си означава да не щадиш другите, това го казваше още моят дядо — цадикът. Дошъл в СССР! Мислел си, че е оказал голяма чест на Съветския съюз, а тук излязло, че трябва да работи. Не пожелал да работи и обществото го изблъскало, изхвърлило го от себе си.
Саша се усмихна и каза:
— По-правилно е било да го изхвърлят обратно в Париж.
Междувременно жената се нахрани, отмести чинията, облакъти се на масата, притисна брадичка до ръцете си и се загледа в Игор.
А той се накокошини, облегна се на стола, приведе глава и загъгна…
Декламираше, без да повишава глас, до Саша долитаха само отделни думи: кръстоносци, стените на Йерусалим, жълти пясъци, знойно слънце, жени, очакващи рицари, които никога не ще се върнат.
— Как ви харесва това? — тихо попита Борис. — Храбри рицари и чаровни дами. А? В Канск, в стола на кантората за доставка на кожи?!
Наистина смешно. И все пак имаше нещо хипнотизиращо в тази ситуация, в отнесеното лице на Игор, в дълбокия поглед на красивата жена.
Саша потисна в себе си моментното раздразнение. То идеше от нетърпимостта, възпитана у него.
И каза на Борис:
— Да бъдем снизходителни.
2.
Сталин дойде към края на съвещанието по генералния план за реконструкцията на Москва. Знаеше какво ще каже в уводното си слово Каганович, беше чел на Булганин. Всички мнения и предложения по реконструкцията вече му бяха докладвани, два пъти бяха обсъждани в Политбюро и той си бе изработил мнение. Именно това мнение бе заложено в генералния план за реконструкцията на Москва. Генералният план бе израз именно на неговата гледна точка.
Когато се появи в президиума, всички станаха, избухна, нараствайки, обичайната буря от аплодисменти. Сталин вдигна ръка за поздрав и веднага седна, с това покани и другите да седнат.
На трибуната някой завършваше изказването си. Като се преструваше, че го слуша внимателно, Сталин рисуваше на лист хартия развалините на древните църкви в Атени, малкото селце на десетина километра от Гори, където баща му, обущарят Висарион Джугашвили, имаше клиенти. Баща му им носеше поръчките, а понякога работеше и там ден два.