Отминаха знак, който ги предупреждаваше, че трябва да намалят скоростта до трийсет километра в час и съзряха още една ръждясала табела с надпис: „ВЛИЗАТЕ В ГЕТЛИН, НАЙ-ХУБАВОТО ГРАДЧЕ В НЕБРАСКА И В ЦЕЛИЯ СВЯТ! НАСЕЛЕНИЕ 4 531.“ Брястовете с прашни листа се издигаха от двете страни на шосето, повечето от тях бяха започнали да изсъхват. Отминаха дъскорезница и бензиностанция, където горещият вятър полюшваше табелите с цените на бензина: „ОБИКНОВ. 35.9 ПРЕЧИСТ. 38.9“. И още един надпис: „ШОФЬОРИ НА КАМИОНИ, ДИЗЕЛОВОТО ГОРИВО Е ОТ ДРУГАТА СТРАНА“.
Пресякоха „Елм Стрийт“, сетне „Бърч Стрийт“ и се озоваха на градския площад. Къщите от двете страни на улицата бяха дървени, с остъклени веранди — грозни, но функционални. Тревните площи пред тях бяха пожълтели. Някакво бездомно куче бавно излезе по средата на улицата, загледа се в колата, сетне легна в прахта с муцуна върху лапите.
— Спри! — възкликна Вики. — Веднага спри! Бърт се подчини.
— Завий обратно! Да закараме тялото до Гранд Айлънд — не е много далече, нали? Моля те, Бърт.
— Какво има, Вики?
— И още питаш! — пискливо извика тя. — Тук няма жива душа, Бърт. Няма никого, освен нас. Още ли не си го разбрал?
Действително бе усетил нещо, чувстваше го все още. Но…
— Просто така ти се струва — отвърна той. — Това е провинциално градче. Може би всички са на площада, където е организирана разпродажба на домашни печива, или просто играят бинго.
— Тук няма никого! — натъртено произнесе Вики. — Не забеляза ли бензиностанцията, която отминахме?
— Да, точно до дъскорезницата. И какво от това? — разсеяно попита той, докато се вслушваше в жуженето на жътварките в хралупата на съседния бряст. Усещаше миризмата на царевица, на шипка и най-вече на изкуствен тор. За пръв път, откакто бяха напуснали магистралата, се намираха в град и в щат, където никога не бе идвал (въпреки че от време на време прелиташе със самолет над него) и който му се струваше едновременно привлекателен и отблъскващ. След малко вероятно ще се натъкнат на дрогерия, на кино, наречено „Бижу“ и на училище, носещо името на Джон Кенеди.
— Бърт, там пишеше 35.9 за обикновения бензин и 38.9 за високооктановия. Спомни си кога за последен път си плащал такава цена.
— Преди повече от четири години — призна той. — И все пак…
— Вече сме почти в центъра на града, но няма нито една кола!
— До Гранд Айлънд има повече от деветдесет километра. Ще изглежда нелепо, ако закараме трупа чак до там.
— Не ме интересува.
— Слушай, сега ще открием полицейския участък и…
— Не!
„По дяволите, ето защо бракът ни се разпада — помисли си Бърт. — Отговорът й винаги е един и същ: «Не, няма да го направя! Не, сър!» и още нещо — ако ми противоречиш, ще стискам зъби, докато се задуша!“
— Вики…
— Искам да се махнем оттук, Бърт.
— Вики, слушай…
— Обръщай и да тръгваме!
— Вики, ще престанеш ли поне за минута?
— Да, когато тръгнем по обратния път. А сега завий. Моля те, Бърт.
— В багажника ни има труп! — изкрещя той и изпита огромно удоволствие, когато забеляза как жена му стреснато се отдръпна и лицето й помръкна. Той продължи малко по-спокойно:
— Изхвърлиха го на шосето с прерязано гърло и аз го прегазих. Сега ще карам право в полицията и ще съобщя за случилото се. Слушай, ако ти се върви пеша по магистралата, ще те взема на връщане. Само не ми заповядвай да карам обратно към Гранд Айлънд, сякаш в багажника има чувал с отпадъци. Това дете е нечий син — ще съобщя в полицията, преди убиецът безнаказано да се измъкне.
— Мръсник такъв! — разпалено произнесе тя. — Защо ли ми трябваше да тръгвам с тебе?
— Не знам — отвърна Бърт. — Вече не знам. Но това може да се поправи, Вики.
Запали колата и потегли. Дочуло изскърцването на гумите, кучето вдигна глава, сетне отново я отпусна върху лапите си.
До площада оставаше още един квартал. На ъгъла на „Плезънт“ главната улица се разделяше на две. Тук бе градският площад, затревена площ с естрада в центъра. От другата страна, където главната улица отново се съедините се издигаха две къщи — очевидно административни сгради. Бърт прочете надписа върху едната фасада: „ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК“.
— Ето, това ни трябва — каза той. Жена му остана безмълвна.
Докато преминаваха площада, отново спря колата пред някакъв ресторант.
— Къде отиваш? — разтревожено попита Вики, когато съпругът й отвори вратата на колата.
— Искам да разбера къде са отишли всички. На витрината има табелка с надпис „отворено“.