— Не ме оставяй сама.
— Ела с мен — да не съм те спрял?
Вики отвори вратата и излезе навън. Забелязал пребледнялото й лице, за миг Бърт изпита съжаление към нея. Безнадеждно съжаление.
— Не чуваш ли? — попита тя.
— Какво?
— Тишината. Никакви коли, никакви хора, никакви трактори — пълна тишина.
В този миг наблизо се разнесе звънлив детски смях.
— Чувам смеха на деца — отговори Бърт. — А ти?
Жена му намръщено го изгледа.
Той отвори вратата на ресторанта и влезе в горещия, задушен салон. Подът беше покрит с дебел слой прах, никелираният тезгях беше потъмнял. Дървените перки на вентилаторите на тавана бяха неподвижни, масите и столчетата пред бара — празни. Огледалото на стената беше счупено, имаше и още нещо особено… след миг Бърт разбра какво е: кранчетата за наливна бира бяха счупени и лежаха на бара като странни сувенири.
Вики проговори с престорено весел глас — очевидно всеки момент щеше да избухне в ридания.
— А, да. Ще попитам първия срещнат: „Извинете, сър, бихте ли ми казал…“?
— О, я млъкни! — Но гласът му прозвуча неубедително. Стояха в средата на салона, осветени от слънчевите лъчи проникващи през прашната витрина на ресторанта; Бърт отново изпита чувството, че го наблюдават. Помисли си за мъртвото момче в багажника на колата и за детския смях. Незнайно откъде му хрумна странна фраза и той я заповтаря наум: „Скрити от чуждия поглед… скрити от чуждия поглед…“ Очите му се спряха на пожълтелите от времето картончета с цените, прикрепени с кабърчета на стената зад бара: „Хамбургер — 35 ц., сладкиш с ревен — 25 ц., най-хубавата лимонада на света — 10 ц., специалитетът на заведението — шунка с пюре — 80 ц.“ Откога не беше виждал подобни цени?
Вики сякаш прочете мислите му. Посочи към календара на стената и пискливо заяви:
— Погледни. Струва ми се, че менюто не е променяно цели дванайсет години. — Сетне прегракнало се изсмя.
Бърт се приближи и разгледа календара. На него бяха изобразени две момчета, които плуваха в езерце, докато симпатично кученце отмъкваше дрехите им. Под илюстрацията се четяха думите: „ПОДАРЪК ОТ ГЕТЛИНСКАТА ДЪСКОРЕЗНИЦА И ЖЕЛЕЗАРИЯ. ВИЕ ЧУПИТЕ, НИЕ ПОПРАВЯМЕ“. Месецът беше август, а годината — 1964.
— Нищо не разбирам — колебливо поде той, — но съм сигурен, че…
— Сигурен си! — истерично изкрещя Вики. — Естествено, че си сигурен. Ето къде ти е грешката, Бърт — през целия си живот си бил прекалено сигурен!
Той се обърна и тръгна към вратата, жена му го последва.
— Къде отиваш?
— В полицейския участък.
— Бърт, защо си толкова упорит? Разбираш, че тук нещо не е наред. Защо не го признаеш?
— Не упорствам. Просто искам по-бързо да се отърва от онова, което е в багажника.
Излязоха от ресторанта и тръгнаха по тротоара. Бърт отново бе поразен от тишината и от миризмата на изкуствен тор. Помисли си, че никога не ти хрумва за тази миризма, когато посолиш варената царевица и я захапеш. Не мислиш, че е толкова вкусна благодарение на слънцето, на дъжда, на различните изкуствени торове и на солидна доза кравешки тор. Беше израснал в селска местност в северната част на щата Ню Йорк, но тази миризма бе по-различна от миризмата, която си спомняше от детството си. Безсъмнено има различни аромати, но изкуственият тор е почти благоуханен, когато пръскат с него нивите. Естествено, не мирише на френски парфюм, но щом вечерният ветрец го понесе над прясно разораното поле, миризмата му е свързана с приятни предчувствия. Тя означава, че зимата безвъзвратно си е отишла, че след около месец училището ще затвори врати и ще започне лятната ваканция. В съзнанието на Бърт тази миризма бе неотменно свързана с уханието на тимотейка, детелина, разорана земя, ружи и дрян.
„С какво ли торят земята тук?“ — помисли си той. Миризмата бе по-различна, някак си сладникава и неприятна, миризмата на смърт. Като бивш санитар от Виетнамската война, той добре я познаваше.
Вики вече седеше в колата, държеше царевичното разпятие и съсредоточено го разглеждаше. Това не му се понрави.
— Остави го — нареди й той.
— Няма — отвърна жена му, без да го погледне. — Щом си решил да играеш игрите си, аз също ще се забавлявам.
Бърт подкара колата и стигна до кръстовището, над което се полюшваше изгаснал светофар. Вляво видяха спретната, боядисана в бяло черква. Тревата около нея беше окосена, грижливо поддържани цветя растяха от двете страни на пътечката към вратата. Бърт спря колата.
— Защо спираш?
— Ще надникна в църквата. Навярно това е единствената сграда в целия град, където няма да открия дебел слой прах, натрупан в продължение на десетилетия. Погледни таблото за проповедите.