Тогава двамина разбойници възразили; единият се казвал Улрад и бил приятел на убития.
— Странен е тоя начин за влизане в шайката — викнал той, — като убиеш един от най-добрите.
— Не безпричинно — отвърнал Турин. — Но елате, щом искате! Готов съм да застана и срещу двама ви с оръжие или с голи ръце. Тогава ще видите, че съм достоен да заместя един от най-добрите. Но ако ще ползвате лъкове, трябва и на мен да дадете.
После сам тръгнал насреща; но Улрад отстъпил и не пожелал да се бие. Другият захвърлил лъка и пристъпил срещу Турин. Той бил Андрог от Дор-ломин. Застанал пред Турин и го огледал от глава до пети.
— Не — рекъл накрая и поклатил глава. — Както знаят всички тук, аз не съм страхливец, но не мога да се меря с теб. А мисля, че и никой друг не може. Идвай с нас, мен ако питаш. Ала странен блясък има в очите ти; личи, че си опасен. Как ти е името?
— Неитан се наричам, що значи Онеправдан — отговорил Турин.
И оттогава насетне разбойниците го наричали Неитан; ала макар да им казал, че е пострадал от неправда (и охотно приемал словата на други, що твърдели същото), не разкривал нищо повече за досегашния си живот и дом. Все пак личало, че от високо е паднал — не носел нищо, освен оръжията си, ала те били изковани от елфически майстори. Скоро спечелил всеобщо уважение, тъй като бил силен и храбър, и освен туй по-добре познавал горите, пък и не бил алчен и не мислел за себе си; та взели да му се доверяват; ала в същото време се боели от него заради внезапните изблици на неразбираема ярост.
Гордостта го възпирала да се завърне в Дориат, а в Нарготронд не приемали никого подир гибелта на Фелагунд. Дребните люде от Народа на Халет презирал, а в Дор-ломин не смеел да отиде, понеже ония места гъмжали от врагове, пък и си мислел, че за сам човек няма надежда да прекоси проходите на Сенчестите планини. Затуй заживял сред разбойниците, тъй като с други хора по-лесно понасял несгодите из пущинака; а понеже искал да живее и не можел непрестанно да враждува с тях, рядко опитвал да усмири злодеянията им. Скоро привикнал към суровия и често жесток живот, ала понякога в душата му се разбуждали срам и жалост, та ставал опасен в гнева си. Сред такива заплахи и несгоди дочакал края на годината и преживял гладната зима, додето дошъл топъл полъх и настанала пролет.
А в горите южно от Теиглин, както вече бе казано, няколко човешки общини все още оцелявали с тежък труд, страхове и упорство. Макар да не изпитвали ни обич, ни жал към Гаурваитите, през лютата зима те късали от залъка си и слагали храна там, където разбойниците можели да я намерят; тъй се надявали да избегнат нападения на прегладнелите злодеи. Ала от птиците и зверовете получавали повече благодарност, отколкото от разбойниците, и не даровете ги спасявали, а кучетата и високите огради. Защото около земите на всеки чифлик имало здрави плетове, а къщите били защитени с ровове и стобори от остри колове; между чифлиците пък имало утъпкани пътеки и при нападение хората можели да повикат помощ с роговете си.
Когато дошла пролетта, за разбойниците станало опасно да се навъртат около домовете на горяните, които можели да се съберат за хайка; и Турин се чудел защо Форвег не ги отвежда нейде по-надалеч. Повече дивеч и по-малко опасности имало на юг, където вече не живеели хора. Един ден Турин забелязал, че Форвег и приятелят му Андрог са изчезнали; запитал къде са, ала другите се разсмели.
— Сигурно са отишли нейде по своя си работа — рекъл Улрад. — Скоро ще си дойдат и тогава потегляме. Набързо, може би; защото голям късмет ще имаме, ако тия двамата не разбунят кошера.
Слънцето греело и младите листа се раззеленявали; отвратен от мизерния разбойнически лагер, Турин тръгнал да броди сам надалеч из гората. Неволно си припомнил Потайното кралство и сякаш чувал имената на цветята в Дориат да отекват като слова от полузабравен древен език. Ала внезапно дочул писъци и от лешниковия гъсталак изскочила млада жена. Личало, че е изплашена до смърт, а дрехите й били раздрани. Както бягала, тя се препънала и рухнала задъхана на земята. Тогава Турин се втурнал към лещака с гол меч и съсякъл преследвача, що търчал подир нея; и едва в този миг видял, че туй е Форвег.
Но както стоял и гледал смаяно кръвта по тревата, от гъсталака изскочил Андрог и също спрял изумен.
— Лоша работа, Неитан! — провикнал се той и изтеглил меча си.
Ала Турин вече се бил опомнил и го попитал:
— А къде са орките? Сигурно сте ги надбягали, за да помогнете на тая клетница.