— Орки ли? — рекъл Андрог. — Глупец! И ти се наричаш разбойник. Няма друг закон за разбойника, освен онуй, що желае. Гледай си работата, Неитан, и не се меси в чуждата.
— Тъй ще сторя — отвърнал Турин. — Ала днес пътищата ни се пресичат. Остави тая жена на мен, инак ще последваш Форвег.
Андрог се разсмял и рекъл:
— Щом е тъй, прави каквото желаеш. Зная, че сам не мога с теб да се меря; ала другите може да погледнат убийството с лошо око.
Тогава жената се изправила на нозе и положила ръка върху рамото на Турин. Взряла се в кръвта, после погледнала Турин и в очите й блеснала радост.
— Убий го, благородни човече! — рекла тя. — Убий и него! А после ела с мен. Предоволен ще е баща ми Ларнах, ако донесеш главите им. Щедра награда е давал той за две „вълчи глави“.
Но Турин запитал Андрог:
— Далече ли е домът й?
— На около миля оттук — отвърнал онзи, — в един укрепен чифлик. Тя се мотаеше извън оградата.
— Бягай бързо тогава — обърнал се Турин към жената. — И кажи на баща си да те пази по-добре. Ала нито заради него, нито за когото и да било на света не бих отрязал главите на своите събратя. — После прибрал меча и рекъл на Андрог: — Хайде! Да се връщаме. Ако искаш да погребеш главатаря си, ще трябва да го сториш сам. И побързай, защото скоро може да дойде потеря. Не забравяй да вземеш оръжията му!
Жената хукнала през гората и на няколко пъти се озърнала, преди дърветата да я скрият. Без повече думи Турин поел обратно, а Андрог гледал подир него навъсен, сякаш се мъчел да разгадае гатанка.
Когато Турин се завърнал в лагера, заварил разбойниците смутени и неспокойни; защото прекалено дълго се били задържали на едно място близо до охраняваните чифлици и сега роптаели срещу Форвег.
— Играе си със съдбата за наша сметка — казвали те, — и други ще трябва да плащат за неговите удоволствия.
— Тогава си изберете нов главатар! — рекъл Турин, като застанал пред тях. — Форвег вече не може да ви предвожда, защото е мъртъв.
— Откъде знаеш? — запитал Улрад. — И ти ли си търсил мед от същия кошер? Пчелите ли го ужилиха?
— Не — отвърнал Турин. — Стигаше и едно жило. Аз го съсякох. Но пощадих Андрог и той скоро ще се завърне.
После разказал какво се случило, укорявайки всички, що вършели подобни дела; и докато още говорел, Андрог се завърнал с оръжията на Форвег.
— Виж, Неитан! — провикнал се той. — Няма потеря. Може би тя се надява пак да те срещне.
— Ако ме взимаш на подбив — рекъл Турин, — ще съжаля, че не й дадох главата ти. Разказвай сега и не губи време.
Тогава Андрог откровено разказал какво се е случило.
— Ала сега се питам по каква работа беше там Неитан — рекъл накрая. — Не по нашата, чини ми се. Защото, когато пристигнах, вече бе съсякъл Форвег. На жената това й допадна, та му предложи да тръгне с нея, ако ни отсече главите. Но той не пожела и я пропъди; затуй не разбирам какво толкоз имаше против главатаря. На мен ми пощади живота и макар и да не проумявам защо, съм благодарен.
— След такива слова недей да ми говориш, че си бил от Хадоровия род — отсякъл Турин. — На Улдор Проклети ще да си сродник и би трябвало да потърсиш служба в Ангбанд. Чуйте ме сега! — викнал той към всички. — Ето какъв избор предлагам: или ще ви бъда главатар наместо Форвег, или ме пуснете да си вървя. От днес нататък аз ще командвам този отряд, или ще го напусна. Но ако искате да ме убиете, то опитайте си късмета! Ще се бия, додето падна мъртъв… или поваля всички ви.
Тогава мнозина грабнали оръжията, ала Андрог се провикнал:
— Не! Главата, що Неитан пощади, не е чак толкоз празна. Сбием ли се, мнозина ще загинат без полза, додето повалим най-добрия боец между нас. — И се разсмял. — Както го приехме в шайката, тъй ще е и сега. Той убива, за да разчисти място. Може и днес да е за добро, както първия път; току-виж ни повел към нещо по-свястно от туй да се скитаме около хорските бунища.
А старият Алгунд добавил:
— Той е най-добрият сред нас. Навремето и ние бихме сторили същото, стига да имахме смелост; ала много неща сме забравили. Може би Неитан най-сетне ще ни върне в родния дом.
При тия слова на Турин му хрумнало, че ако очовечи разбойниците, може би с тяхна помощ ще успее да извоюва свое свободно владение. Ала само погледнал Алгунд и Андрог и отвърнал:
— В родния дом, казваш. Високи и студени са Сенчестите планини, що преграждат пътя ви. Отвъд тях чакат племената на Улдор и легионите на Ангбанд. Ако седем пъти по седем мъже не се плашат от всичко туй, ще ви поведа нататък. Ала колко ли път ще изминем, преди да паднем мъртви?
Всички замлъкнали. Тогава Турин продумал отново: