Ала разбойническите разузнавачи скоро ги усетили; и макар да нехаели за пленниците, плячката от горяните разбудила тяхната алчност. Турин смятал за твърде опасно да се разкриват пред орките, без да знаят броя им; разбойниците обаче не го послушали, защото страдали от недоимък сред пущинака и вече роптаели срещу новия си главатар. Затуй, като си взел един-единствен спътник на име Орлег, Турин тръгнал да проследи орките; за свой заместник оставил Андрог и му заръчал да държи шайката в укритие.
Нашествениците били много повече от разбойниците, но се намирали в област, в която орките рядко дръзвали да нахлуят, а освен туй знаели, че отвъд пътя се простира Охраняваната равнина Талат Дирнен, над която зорко бдели бойци и съгледвачи от Нарготронд; и страхът ги правел предпазливи, та разузнавачите им се промъквали из горите от двете страни на въоръжените орди. Тъй били открити Турин и Орлег, защото докато те си почивали, трима разузнавачи се натъкнали на скривалището им; и макар да убили двама, третият избягал с крясъци: „Голуг! Голуг!“. А туй било името, с което ангбандските твари наричали Нолдорите. Тутакси навред из гората плъзнали пълчища орки. Като видял, че няма надежда за спасение, Турин решил поне да заблуди преследвачите и да ги отведе надалеч от бивака на своите хора; и понеже по крясъка „Голуг!“ разбрал, че се боят от нарготрондските съгледвачи, двамата с Орлег побягнали на запад. Ала потерята бързо ги настигала, та както и да лъкатушели, най-сетне били принудени да излязат от гората; но на открито врагът ги съзрял веднага и докато пресичали пътя, Орлег паднал под дъжд от стрели. Елфическата ризница обаче спасила Турин и той избягал към отвъдния пущинак; а там, благодарение на бързината и следотърсаческите си умения, се откъснал от преследвачите из далечни и непознати области. Тогава орките се изплашили, че може да ги нападнат елфите от Нарготронд, изклали пленниците и бързо поели обратно към Севера.
Когато отминали три дни, а Турин и Орлег още не се завръщали, някои от разбойниците поискали да напуснат пещерата, в която се укривали; Андрог обаче не се съгласил. И докато спорели разгорещено, пред тях изведнъж се изправила облечена в сиво фигура. Белег най-сетне ги бил намерил. Задавал се без оръжие, с протегнати напред длани, ала всички разбойници скочили стреснато на нозе, а Андрог се промъкнал изотзад, метнал примка около Белег и стегнал здраво ръцете му.
— Ако не приемате гости, трябваше да сте по-бдителни — рекъл Белег. — Защо ме посрещате тъй? Идвам като приятел и търся приятел. Чух, че го наричате Неитан.
— Няма го тук — отвърнал Улрад. — Но откъде знаеш името му, ако не си ни дебнал отдавна?
— Отдавна ни дебне — рекъл Андрог. — Туй е сянката, що се влачи подире ни. Може би сега ще узнаем истинската му цел.
После заръчал да вържат Белег за едно дърво край пещерата; и когато елфът бил омотан с въжета от глава до пети, разбойниците взели да го разпитват. Но на всичките им въпроси Белег отговарял едно и също:
— Приятел съм на Неитан още откакто го срещнах за пръв път в гората, а тогава той беше невръстно дете. Търся го само от обич и за да му донеса добра вест.
— Хайде да го заколим, та да се отървем веднъж завинаги — гневно предложил Андрог и погледнал с въжделение към големия лък на Белег, понеже самият той бил стрелец.
Но някои по-мекосърдечни му възразили, а Алгунд рекъл:
— Главатарят може скоро да се завърне; и тогава ще има да съжаляваш, като узнае, че е загубил наведнъж и приятел, и добра вест.
— Не вярвам на приказките на този елф — рекъл Андрог. — Той е съгледвач, пратен от краля на Дориат. Ако наистина носи вест, трябваше да ни я каже; а ние щяхме да преценим дали заради нея да му пощадим живота.
— Ще изчакам главатаря ви — отвърнал Белег.
— Ще стоиш вързан, додето не проговориш — рекъл Андрог.
Тогава по заповед на Андрог разбойниците оставили вързания Белег без храна и вода, а после седнали да пируват наблизо; ала той не казал нито дума. Когато отминали още два дни и две нощи, всички се разгневили, а ги обземал и страх, та искали час по-скоро да напуснат тия места; повечето вече били склонни да погубят елфа. Привечер се сбрали около него и Улрад донесъл главня от огъня пред пещерата. Но в този момент Турин се завърнал. Приближил се тихомълком, както му бил обичаят, спрял в сянката зад кръга от хора и под червената светлина на главнята зърнал измъченото лице на Белег.
Сякаш копие го пронизало право в сърцето и от очите му като капки от внезапно разтопен скреж бликнали дълго сдържани сълзи. Втурнал се към дървото и викнал: