— Белег! Белег! Как се появи тук? И защо си вързан?
Срязал веднага въжетата и Белег рухнал в прегръдките му. Скръб и ярост обзели Турин, когато узнал от хората си какво се е случило; ала най-напред трябвало да се погрижи за Белег. Докато вършел това, си мислел за досегашния си живот из горите и малко по малко гневът му се насочил срещу него самия. Защото често се случвало разбойниците да погубват хора, хванати близо до тяхното свърталище или причакани от засада по пътя, а той не ги възпирал; и често сам им говорел срещу крал Тингол и Сивите елфи, тъй че негова била вината да се отнасят с тях като с врагове. Тогава с болка на сърце се обърнал към своите хора и рекъл:
— Жестоки бяхте, и то без нужда. Досега никога не сме измъчвали пленници; ала тъй е — като орки живяхме и в орки се превърнахме. Безплодни и незаконни бяха всичките ни деяния, само на себе си служехме и подхранвахме ненавист в сърцата си.
Но Андрог възразил:
— Та кому да служим, ако не на себе си? Кого да обичаме, щом всички ни ненавиждат?
— Аз поне вече не ще вдигна ръка срещу елфи и люде — рекъл Турин. — Предостатъчно слуги си има Ангбанд. Ако други не пожелаят да споделят моя обет, ще тръгна сам.
Тогава Белег отворил очи и надигнал глава.
— Не ще си сам! — промълвил той. — Сега вече мога да изрека добрата вест. Не си изгнаник и името Неитан не ти подхожда. Ако си имал вина, тя е опростена. От година насам те търсят надлъж и шир, за да се върнеш с почести на кралска служба. Прекалено отдавна ни липсва Драконовият шлем.
Но Турин не се зарадвал на тая вест и дълго седял умислен; защото подир словата на Белег отново легнала сянка в сърцето му.
— Нека отмине нощта — рекъл накрая. — Тогава ще реша. Тъй или иначе утре ще трябва да напуснем това скривалище; защото не всички ни дирят с добри намерения.
— Че кой ли ни желае доброто? — промърморил Андрог и хвърлил злобен поглед към Белег.
Както всички древни елфи, Белег бързо се възстановявал от преживени несгоди, та на сутринта вече бил добре и поговорил с Турин насаме.
— Повече радост очаквах от вестта, що ти донесох — рекъл той. — Нали не ще откажеш да се завърнеш в Дориат?
И по всякакви начини умолявал Турин да тръгне с него; ала колкото повече настоявал, толкова по-упорит ставал Турин. Все пак младежът разпитал най-подробно за присъдата на Тингол. Белег му разказал каквото знаел и накрая Турин промълвил:
— Значи Маблунг наистина ми е бил приятел, както си мислех някога.
— По-скоро приятел на истината — отвърнал Белег, — а това в крайна сметка излезе най-добро; присъдата нямаше да е тъй справедлива, ако не бе свидетелството на Нелас. Но защо, Турин, не си казал на Маблунг как те е нападнал Саерос? Ако не бе премълчал, другояче щяха да тръгнат нещата. И — добавил той, гледайки разбойниците, налягали край входа на пещерата — щеше до днес да носиш гордо шлема си, вместо да изпаднеш дотук.
— Може и тъй да е, ако наричаш това „падение“ — рекъл Турин. — Но станалото — станало; а думите ми засядат на гърлото. Още преди да ми бе задал въпрос, в очите му имаше упрек за деяние, що не бях извършил. Горделиво беше човешкото ми сърце, както казва вашият елфически крал. И още е горделиво, Белег Куталион. Не ще ми позволи да се завърна в Менегрот и да търпя жалостиви погледи като съгрешило хлапе, дирещо прошка. Не прошка ми се полага, а извинение. Пък и отдавна вече не съм хлапе, а корав мъж, достоен за рода си и закален от съдбата.
Смутил се тогава Белег и запитал:
— Щом е тъй, как ще постъпиш?
— Ще скитам на воля — отговорил Турин. — Върви си с мир, тъй ми рече Маблунг на прощаване. Мисля, че прошката на Тингол не се разпростира и върху тия мои събратя по участ; но ако те не се разделят с мен сега, и аз не ще ги изоставя. Обичам ги по своему, та дори и най-лошите между тях. Те са от моя народ и във всекиго има зрънце добро, що може някой ден да покълне. Мисля, че ще застанат зад мен.
— С различни очи гледаме — рекъл Белег. — Опиташ ли се да ги отклониш от злото, ще ти изменят. Съмнявам се във всички, а най-много в един от тях.
— Та как може елф да прецени човека? — възразил Турин.
— Както преценява всяко деяние, независимо кой го извършва — отвърнал Белег, но не казал нищо повече и премълчал за злобата на Андрог, комуто най-вече дължал преживените мъки; защото усещал мрачното настроение на своя приятел и се боял, че Турин няма да му повярва, а туй ще накърни старата дружба и ще тласне Турин обратно към злото.
— Значи искаш да скиташ на воля, приятелю — продължил той. — Какво ще рече туй?
— Ще водя своите хора и ще воювам както аз си знам — отговорил Турин. — Ала поне в едно съм се променил: разкайвам се за всеки удар, що не беше насочен срещу общия Враг на люде и елфи. А най-силно желая да бъдеш до мен. Остани!