— Този хляб — казала тя — ще помага из зимния пущинак на теб и онези, които те съпровождат. Защото поверявам на теб да го раздаваш от мое име, както пожелаеш.
С този дар Мелиан най-силно разкрила колко е благосклонна към Турин; защото никога дотогава Елдарите не били разрешавали на човек да опита от техните магически питки, а и отподире рядко се случвало подобно нещо.
Сетне Белег напуснал Менегрот и се завърнал към северните предели, където най-често живеел при бойните си другари; ала когато настанала зима и боевете стихнали, Белег внезапно изчезнал и приятелите му повече не го видели.
Глава VII
За джуджето Мим
Сега разказът се насочва към Мим, Калпавото джудже. Тия джуджета са отдавна забравени, понеже Мим бил последният. Малко се знаело за тях дори в древните дни. Нибин-ногрим ги наричали някога елфите от Белерианд, ала не ги обичали; а Калпавите джуджета не обичали никого освен себе си. Макар да се страхували от ненавистните орки, също тъй ненавиждали и Елдарите, а най-много Изгнаниците; защото смятали, че Нолдорите са им отнели родните земи. Много преди крал Финрод Фелагунд да дойде отвъд Морето, Калпавите джуджета открили пещерите на Нарготронд и започнали да дълбаят из тях.
Някои казват, че произхождали от ония джуджета, които в прастари времена били прокудени от великите градове на своите събратя в далечните източни области. Много преди завръщането на Моргот заминали те на запад. Ала тъй като били малобройни и без господар, трудно намирали метали и руди, та с времето загубили прежното си ковашко умение и запустели техните оръжейници; станали по-дребни от източните си сродници и свикнали да крачат с прегърбени плещи и боязливи стъпки. И все пак, както всички от джуджешкия род, те били далеч по-силни, отколкото личало по снагата им, и умеели да се вкопчват в живота сред най-тежки несгоди. Но по времето на нашия разказ те били съвсем западнали и накрая изчезнали от Средната земя, ако не се броят Мим и двамата му синове; а дори и за джудже Мим бил престарял неимоверно — престарял и забравен от всички.
След раздялата с Белег (а туй било през второто лято подир бягството на Турин от Дориат) нещата тръгнали зле за разбойниците. Дъждовете дошли преждевременно, а незапомнени пълчища орки се спуснали откъм Севера и по древния Южен път през Теиглин, та върлували навсякъде из горите по западната граница на Дориат. Нямало за разбойниците ни отдих, ни покой и от ловци все по-често се превръщали в плячка.
Една нощ, докато се спотайвали в мрака, без да палят огън, Турин пак се замислил за живота си и му се сторило, че може да го промени към по-добро. „Трябва да открия сигурно убежище — рекъл си той — и да опазя хората си от глад и студ.“ Ала не знаел къде да го дири.
На сутринта повел шайката си на юг, все по-надалеч от Теиглин и Дориатските граници — към места, по които не били стъпвали. След три дни път спрели в западните покрайнини на горите, що растели из Сирионската долина. Там местността ставала гола и суха, отивайки постепенно нагоре към високите чукари.
Не след дълго се случило тъй, че докато падал сивият здрач на един дъждовен ден, Турин и хората му се укривали в гъсталак от зеленики; по-нататък започвала гола поляна, където поотделно или накуп се валяли едри канари. Нито звук не се чувал, освен тихият дъждовен шепот в листака.
Ненадейно един от пазачите се провикнал и когато разбойниците скочили на нозе, зърнали покрай камъните да се прокрадват три прегърбени фигури в сиви наметки. Всяка от тях мъкнела претъпкана торба, ала въпреки туй се движели бързо. Турин им викнал да спрат, а разбойниците се втурнали напред като хрътки; но странните фигури продължили да бягат и макар че Андрог ги обсипал със стрели, две от тях изчезнали в мрака. Третата се оказала по-бавна или по-натоварена, та изостанала; скоро десетки корави ръце я сграбчили, повалили и притиснали към земята, макар че се борела и хапела като див звяр. Ала Турин дотичал и сгълчал своите хора.
— Що сте хванали тук? — запитал той. — И бива ли да сте толкоз свирепи? Та то е дребно и престаряло. С какво може да ни навреди?
— Хапе — рекъл Андрог и показал окървавената си ръка. — Орк ще да е или нещо друго от тоя гнусен род. Да го убием!
— Тъй му се пада, задето ни разочарова — добавил друг, който бил взел торбата. — Вътре няма нищо, освен коренаци и камъчета.
— Не — рекъл Турин, — брадато е. — Май ще се окаже чисто и просто джудже. Пуснете го да поговорим.
Тъй Мим, джуджето, навлязъл в Разказа за Децата на Хурин. Защото щом го пуснали, той се хвърлил на колене пред Турин и замолил да го пощадят.