Сред падащия здрач Мим повел разбойниците покрай езерцето, в което между сенките на брезови вейки се отразявали бледи звезди. Пред входа на пещерата спрял и се поклонил на Турин.
— Влез, господарю! — рекъл. — Влез в Бар-ен-Данвед, Дома на откупа. Защото тъй ще се нарича от днес нататък.
— Може би — отвърнал Турин. — Първо ще го огледам.
Влязъл навътре след Мим, а като видели, че не се бои, подир него тръгнали всички, дори и Андрог, който най-малко се доверявал на джуджето. Скоро се озовали в непрогледен мрак; ала Мим плеснал с ръце и иззад ъгъла проблеснала светлинка — от коридора в дъното излязло джудже с малка факла в ръка.
— Ха! — възкликнал Андрог. — Тъй си и мислех, че не съм го улучил!
Но Мим бързо разменил с новодошлия няколко думи на странен, грубоват език и сякаш стреснат или разгневен от чутото, хукнал напред и изчезнал по коридора. Тогава Андрог предложил веднага да го последват.
— Да нападнем първи! — провикнал се той. — Тук може да има цяло гъмжило, ала са дребни.
— Само трима са, мисля — отвърнал Турин и без да чака, поел напред, докато разбойниците бавно се точели подир него, опипвайки грапавите стени.
Коридорът имал множество остри завои, ала най-сетне отпред мътно проблеснала светлинка и излезли в тясна, висока зала, огряна от мъждиви лампи, висящи под свода на изящни верижки. Мим не бил там, но гласът му се чувал и като тръгнал нататък, Турин открил врата в дъното на залата. Надникнал през нея и зърнал Мим, коленичил на пода. До него безмълвно стояло джуджето с факлата; а на каменно ложе до отсрещната стена лежало трето.
— Хим, Хим, Хим! — стенело старчето и си скубело брадата.
— Не всичките ти стрели са отишли нахалост — рекъл Турин на Андрог. — Ала този път май си улучил за зла беда. Твърде лесно пускаш стрелите; но едва ли ще доживееш да се научиш на мъдрост. — После тихичко влязъл и като застанал зад Мим, запитал: — Каква е бедата, Мим? Аз владея донякъде целителските изкуства. Мога ли да ти помогна?
Мим извърнал глава и в очите му трептели червени пламъчета.
— Не, освен ако можеш да върнеш времето назад, за да отсечеш жестоките ръце на своите люде — отвърнал той. — Този тук е синът ми, пронизан от стрела. Вече не ще ни чуе. Издъхнал е по залез-слънце. Вързахте ме, та не можах да му помогна.
Отново избликнала жалост в Туриновото сърце като вода от скален извор.
— Уви! — промълвил той. — Ако можех, бих върнал назад оная стрела. Сега този дом с право ще се нарича Бар-ен-Данвед, Дом на откупа. Защото независимо дали живеем тук, или не, ще се смятам за твой длъжник; и ако някой ден се сдобия с богатство, ще платя данвед в тежко злато за твоя син като знак за дълбока скръб, ако и да знам, че с туй не ще облекча сърцето ти.
Тогава Мим се изправил и дълго гледал Турин.
— Чух те — продумал той накрая. — Говориш като знатно джудже от древните времена; затова съм тъй изумен. Сега сърцето ми претръпна, макар и да няма утеха за него. Ще платя обещания откуп — ако желаеш, можеш да живееш в този дом. Ала едно ще добавя: онзи, що прати пагубния изстрел, нека пречупи лъка и стрелите си и ги положи в нозете на моя син; и вече никога да не похваща стрела или носи лък. Стори ли го, от собствения си лък ще загине. С туй проклятие го обвързвам.
Когато чул тия слова, Андрог се изплашил; и макар да не му било по сърце, прекършил лъка и стрелите си и ги положил в нозете на мъртвото джудже. Но докато излизал от стаята, хвърлил злобен поглед към Мим и промърморил:
— Разправят, че проклятието на джудже никога не умирало; ала и човешкото често си идва на място. Той пък дано умре със стрела в гърлото!
Тази нощ спали в залата, ала сънят им бил неспокоен, тъй като из цялата пещера отеквал плачът на Мим и другия му син Ибун. Така и не разбрали кога е свършила жалбата; когато най-сетне се събудили, джуджета били изчезнали, а стаята им била затворена с голям камък. Денят отново бил ясен и под лъчите на утринното слънце разбойниците се измили в езерцето и си приготвили оскъдна трапеза.
Докато се хранели, Мим изникнал пред тях, поклонил се на Турин и рекъл:
— Няма го вече и всичко свърши. Сега лежи при дедите си и можем да се завърнем към живота, що ни остава, макар да се боя, че кратки ще бъдат дните ни. Харесва ли ти домът на Мим? Платен ли е откупът и приема ли се?
— Приема се — отвърнал Турин.
— Тогава всичко е твое и можеш да ползваш каквото желаеш, освен едно: затворената стая не ще отваря никой освен мен.