Белег бил донесъл със себе си Хадоровия шлем, понеже се надявал с туй да издигне отново мислите на Турин над дивия живот из пущинака начело на шайка разбойници.
— Твое е това и сега ти го връщам — рекъл той на Турин, докато изваждал шлема. — Беше ми оставено на съхранение в северните предели; ала вярвам, че не си го забравил.
— Почти — отвърнал Турин. — Ала не ще го забравя вече.
Сетне замълчал и умислено се загледал нейде надалече, додето внезапно съзрял в десницата на Белег да блести още нещо. Туй бил дарът на Мелиан, но сребристите листа изглеждали червени в отблясъците на огъня и когато Турин зърнал печата, очите му станали мрачни.
— Какво си донесъл? — запитал той.
— Най-големия дар, що все още можем да предложим на онези, които обичаме — отвърнал Белег. — Туй е лембас ин Елид, пътният хляб на Елдарите, от който досега не е хапнал нито един човек.
— Шлема на дедите си ще приема — рекъл Турин — с благодарност, задето си го опазил; но дарове от Дориат не ще докосна.
— Тогаз върни там меча и другите си оръжия — рекъл Белег. — Върни всичко, що си научил, и грижите за детството ти. Ала поне не карай хората си (що казваш, че са ти били верни) да умират сред тази пустош заради твоя каприз! Пък и този хляб бе дар за мен, а не за тебе, тъй че мога да го деля с когото си искам. Не яж, ако ти пресяда на гърлото; но други тук могат да се окажат по-гладни и не тъй горделиви.
Пламнали очите на Турин, ала като се взрял в лицето на Белег, огънят в тях изгаснал, та помрачнели и той изрекъл едва чуто:
— Чудно ми е, приятелю, че си намерил сили да се завърнеш при такъв неблагодарник. От теб ще приема каквото ми дадеш, дори и упрек. Занапред ме съветвай за каквото си пожелаеш, освен за завръщане в Дориат.
Глава VIII
Земята на Лъка и Шлема
През следващите дни Белег много се трудил за благото на отряда. Грижел се за ранените и болните и те бързо оздравявали. Защото в ония дни Сивите елфи все още били велик народ, надарен с голяма мощ и велика мъдрост за живота и живите твари; и макар да не били тъй мъдри и изкусни като Изгнаниците от Валинор, все пак през дългия си живот в Средната земя успели да натрупат редица познания, недостъпни за людете. Освен туй Белег Стрелеца бил прославен сред народа на Дориат; издръжлив бил и силен, надарен със зорък поглед и проницателен ум, а наложело ли се — храбър в битка, като разчитал не само на бързите стрели от дългия си лък, но и на мощния меч Англахел. Ала ден подир ден растяла омразата в сърцето на Мим, що ненавиждал елфите, както бе казано, и гледал със завистливо око обичта на Турин към Белег.
Когато отминала зимата, разтопили се снеговете и дошла пролетта, разбойниците пак трябвало да се захванат с по-сурови дела. Раздвижила се мощта на Ангбанд; като дълги пръсти на опипваща ръка тръгнали челните отряди на несметните му армии да разузнаят пътищата към Белерианд.
Кой ли познава черните замисли на Моргот? Кой би могъл да измери необятната мисъл на оногова, що някога бил Мелкор, най-могъщ певец сред Великата мелодия на Айнурите, а сега седял като мрачен владетел върху мрачния си трон далече на север и със злобно лукавство обсъждал всяка нова вест, узнавайки тъй за делата на своите врагове много повече, отколкото подозирал който и да било от тях, освен може би кралица Мелиан? Към нея често отпращал мислите си Моргот, ала никога не успявал да разгадае тайните й.
През онази година той насочил злобата си към земите западно от Сирион, където все още имало сила да му се противопостави. Гондолин още стоял, ала бил скрит. За Гондолин знаел, но засега не можел да го превземе. По-нататък бил Нарготронд, към който никой от неговите слуги не бил открил пътя и името му всявало ужас сред тях. А от далечния южен бряг на Арверниен и устието на Сирион, отвъд белите брезови гори на Нимбретил, долитала мълва за Пристанищата на Корабите. Дотам не можел да се добере, преди всичко друго да падне.
Затова орките прииждали откъм Севера на все по-несметни орди. През Анахския проход минали те и превзели Димбар, а подир туй нахлули в северните предели на Дориат. Продължили по древния път, който следвал дългото дефиле на Сирион, минавал край острова, където някога Финрод бил издигнал кулата Минас Тирит, пресичал земите между Малдуин и Сирион, а сетне през Бретилския лес достигал до Теиглинските бродове. Оттам в древни времена пътят навлизал в Охраняваната равнина и покрай подножието на възвишенията около Амон Руд продължавал през долината на Нарог, за да стигне най-сетне до Нарготронд. Но засега орките не смеели да напредват по него; защото из пущинака ги дебнела нова невидима заплаха и от червения връх бдели зорки очи, за които никой не ги бил предупредил.