Тогава Турин и Белег заедно с оцелелите се оттеглили към центъра на върха, където имало стърчащ камък, и като застанали в кръг около него, отбранявали се, додето не загинали всички освен Белег и Турин, защото върху тях орките хвърлили мрежи. Турин бил вързан и отнесен; а ранения Белег оставили да лежи със завързани китки и глезени за железни клинове, забити в скалата.
Като открили отвора на потайното стълбище, орките се спуснали надолу, та плячкосали и осквернили Бар-ен-Данвед. Не открили Мим, понеже се спотайвал дълбоко из пещерите; а когато си тръгнали от Амон Руд, той излязъл на върха. Отишъл до проснатия и неподвижен Белег и със злорад смях почнал да точи ножа си.
Ала не само Мим и Белег били живи на онзи каменен връх. Макар и смъртно ранен, Андрог пролазил сред труповете, сграбчил меч и замахнал срещу джуджето. С ужасен писък хукнал Мим към ръба на канарата и изчезнал — избягал надолу по една стръмна козя пътека, известна единствено нему. А Андрог със сетни сили срязал примките на Белег, та го освободил; и преди да умре, изрекъл:
— Твърде дълбоки са моите рани дори за целител като теб.
Глава IX
Смъртта на Белег
Белег дълго търсил Турин сред мъртъвците, за да погребе тялото му, ала не го открил. Тогава разбрал, че Хуриновият син е отведен жив в Ангбанд; но бил принуден да остане в Бар-ен-Данвед, докато раните му заздравеят. Сетне потеглил почти без надежда да открие следата на орките, но се натъкнал на дирите им близо до Теиглинските бродове. Там дирите се разделяли — едни минавали покрай Бретилския лес към Бритиахския брод, а други завивали на запад. За Белег било ясно, че трябва да следва онези, които отиват по най-прекия и най-бърз път към Ангбанд през Анахския проход. Затуй продължил през Димбар и нагоре към прохода Анах в Планините на Ужаса Еред Горгорот, а оттам излязъл на платото Таур-ну-Фуин, що означава Гора под нощта, област на ужас и мрачна магия, на скиталчество и отчаяние.
Но тъй се случило, че докато вървял една нощ през ония прокълнати земи, забелязал светлинка между дърветата и като отишъл натам, видял един елф да спи под изсъхнало вековно дърво. До главата му светела лампа, чието покривало се било смъкнало. Белег събудил спящия, дал му лембас и запитал каква зла участ го е довела на това страшно място; а елфът се назовал с името Гвиндор, син Гуилинов.
С дълбока скръб в сърцето го гледал Белег; защото сега Гвиндор бил само прегърбена и боязлива сянка на прежната сила и доблест на онзи благородник от Нарготронд, който в Битката на Неизброимите сълзи с безумна храброст препуснал чак до портите на Ангбанд и там бил заловен. Защото заради своите умения в ковашкия занаят и издирването на руди и скъпоценни камъни малцина от пленените Нолдори били убивани; тъй и Гвиндор не загинал, а попаднал като роб в Северните рудници. Някои от тия Нолдори притежавали Феанорови лампи, които представлявали кристали, закачени в мрежа от изящни верижки и излъчващи от ядрото си негаснещо синьо сияние, що им помагало по вълшебен начин да намират пътя си в нощната тъма или из мрачни тунели; ала тайната на тия лампи не познавали дори те самите. Тъй мнозина елфи-миньори успявали да си пробият изход и да избягат от мрака на мините; но Гвиндор бил получил от един работник в ковачниците малък меч и докато се трудел в каменоломните, внезапно нападнал стражата. Избягал, ала с отсечена китка; и сега лежал изнурен под могъщите борове на Таур-ну-Фуин.
От Гвиндор Белег узнал, че малкият отряд орки пред тях, от който се криел беглецът, не водел пленници и бързал с все сила — може би за да изпревари останалите и да отнесе някаква вест в Ангбанд. Като чул това, Белег изпаднал в униние, понеже се досетил, че следите на запад отвъд Теиглинските бродове са оставени от по-голяма орда, тръгнала според оркския обичай да върлува в търсене на храна и плячка; и може би тия орки вече се връщали към Ангбанд по „Тясната земя“ — дългото дефиле на Сирион, което лежало далеч на запад. Ако наистина било тъй, оставала едничката надежда да се върне до брода на Бритиах, а после да продължи на север към Тол Сирион. Ала едва бил взел това решение, когато чули откъм юг през гората да се задава голяма войска; и като се укрили зад дървесните вейки, видели Морготовите слуги да минават бавно, претоварени с плячка, а между тях се тътрели пленници, обкръжени от вълци. Видели и самия Турин да крачи с оковани ръце, а орките немилосърдно го биели с камшици.
Тогава Белег разказал защо е дошъл в Таур-ну-Фуин и Гвиндор се опитал да го разубеди от безумното начинание, като казвал, че тъй не ще постигне нищо, освен да придружи Турин в предстоящите мъчения. Но Белег не искал да изоставя своя приятел и макар сам да бил отчаян, с пламенни речи разпалил нова надежда в сърцето на Гвиндор; и двамата продължили напред подир орките, додето излезли от гората върху планинските склонове, слизащи към безплодните дюни на Анфауглит. А орките, щом зърнали върховете на Тангородрим, се успокоили, та по здрач спрели на бивак в една гола долчинка и разположили наоколо вълча стража. Там насядали на гуляй и пируване с плячката; и след като поизмъчвали пленниците, повечето потънали в пиянски сън. Могъща буря се задала от запад и в далечината тътнели гръмотевици, докато Белег и Гвиндор се прокрадвали към лагера.