— Съмнения и печал са те обзели; твърде често ми липсваш и почвам да се догаждам, че ме избягваш. Тъй като не ми казваш каква е причината, трябва да се досетя сам. Дъще на рода Финарфинов, нека няма печал помежду ни; макар че Моргот съсипа живота ми, аз продължавам да те обичам. Върви там, накъдето те тегли сърцето; понеже вече съм негоден да се оженя за теб и не ме тачат днес нито за доблест, нито за мъдрост.
Заридала тогаз Финдуилас.
— Не ридай! — промълвил Гвиндор. — Ала внимавай наистина да не стигнеш до плач! Не подобава на Първородните Чеда на Илуватар да се задомяват с Къснородените; пък и не е разумно, тъй като те са недълговечни и бързо си отиват, а за нас оставят скръбното вдовство до края на света. Самата съдба не ще позволи туй да се случи, освен веднъж или дваж заради някоя висша цел, която ние не проумяваме. Но този човек не е Берен, ако и да не му отстъпва по храброст и хубост. Съдбата виси над него и мрачна е тая съдба. Не пристъпвай към нея! Сториш ли го, обичта ще те тласне коварно към покруса и гибел. Чуй ме и запомни! Ако и с право да се нарича агарваен, син на умарт, истинското му име е Турин, син на Хурин, когото Моргот държи в тъмниците на Ангбанд, а над рода му е хвърлил тежко проклятие. Не се съмнявай в мощта на Моргот Бауглир! Нима не я виждаш изписана върху мен?
Изправила се тогаз Финдуилас и наистина изглеждала величава като кралица.
— Заслепени са твоите очи, Гвиндор — рекла тя. — Не виждаш и не разбираш що става тук. Трябва ли сега да поема двоен срам, като ти разкрия истината? Защото аз те обичам, Гвиндор, и вече не се срамувам от туй, ала още по-силна обич ме е обзела и не мога да избягам от нея. Не съм я търсила и дълго я отблъсквах. Но ако аз жаля твоите страдания, пожали и ти моите. Не ме обича Турин и никога не ще ме обикне.
— Казваш го рекъл Гвиндор, — за да отхвърлиш упрека от оногова, когото обичаш. Защо те търси той, защо седи дълго с теб и вечно си тръгва доволен?
— Защото и нему е потребна утеха — отвърнала Финдуилас, — а е лишен от близки и род. Вие и двамата страдате. А Финдуилас? Не стига ли, дето съм принудена да ти призная, че не съм обичана, а отгоре на туй ме обвиняваш в измама.
— Не, жените имат безпогрешен усет в тия неща — рекъл Гвиндор. — А и едва ли би се намерила такава, която да отрече, че е обичана.
— Ако някой от трима ни е вероломен, то това ще да съм аз — но не по своя воля. А какво да речем за твоите злокобни разкази за Ангбанд? Какво да речем за гибелта и разрухата? Аданедел е могъщ в песента на Света и някой ден ще се разкрие с пълен ръст пред Моргот.
— Горделив е той — промълвил Гвиндор.
— Ала и милостив — отвърнала Финдуилас. — Още не се е осъзнал, но жалостта може да проникне в сърцето му и той не ще я отхвърли. Може би тя ще е единственият ключ към него. Ала той не ме жали. Прекланя се пред мен, сякаш съм едновременно негова майка и кралица!
Може би вярно говорела Финдуилас, виждайки всичко с проницателния си елдарски взор. Без да знае що се е случило между Гвиндор и Финдуилас, Турин ставал все по-нежен към нея, а тя — все по-печална. Но един ден му рекла:
— Тхурин Аданедел, защо укри името си от мен? Ако знаех кой си, нямаше да те почитам по-малко, ала щях по-добре да разбера твоите скърби.
— Що искаш да кажеш? — запитал той. — За кого ме мислиш?
— За Турин, син на северния пълководец Хурин Талион.
А когато узнал от Финдуилас какво е станало, Турин се разгневил и рекъл на Гвиндор:
— Обичам те от все сърце затуй, че ме спаси и излекува. Ала сега си ми сторил зло, приятелю, като назова истинското ми име и тъй призова злата съдба, от която желаех да се укрия.
Но Гвиндор отвърнал:
— Не в името е съдбата, а в самия теб.
През ония дни на надежда и кратък отдих, когато Мормегиловата доблест отблъсквала мощта на Моргот западно от Сирион и из всички гори настанал мир, Морвен най-сетне избягала от Дор-ломин заедно с дъщеря си Ниенор и поела по дългия път към чертозите на Тингол. Там я чакала нова скръб, понеже узнала, че Турин е изчезнал и в Дориат нямало вести за него, откакто Драконовият шлем се загубил нейде на запад от Сирион; Морвен обаче останала в Дориат заедно с Ниенор като почетна гостенка на Тингол и Мелиан.
Глава XI
Падането на Нарготронд
Когато отминали пет години, откакто Турин дошъл в Нарготронд, през пролетта пристигнали двамина елфи, които се назовали Гелмир и Арминас от Финарфиновия народ; и казали, че носят вест за владетеля на Нарготронд. Турин вече командвал цялата нарготрондска войска и решавал всички ратни дела; суров бил станал и горделив, и повелявал както желаел или смятал за добре. Затуй ги отвели при него; ала Гелмир рекъл: