Защото славата на Черния меч от Юга се носела надлъж и шир чак до най-глухите горски усои.
Затуй горяните с благоговение вдигнали Турин и го отнесли в Ефел Брандир; а Брандир излязъл да ги посрещне и се зачудил що за носилка влачат. Тогава дръпнал завивката, съзрял лика на Турин, син Хуринов, и черна сянка паднала на сърцето му.
— О, жестоки люде от Народа на Халет! — провикнал се той. — Защо отблъснахте десницата на смъртта от този човек? С много мъки и труд сте донесли насам сетното проклятие за нашето племе.
Но горяните отвърнали:
— Не, туй е Мормегил от Нарготронд, могъщ боец и страховит враг на орките; оцелее ли, ще ни бъде от помощ. А и да не оцелее, биваше ли да оставим човек, поразен от скръбта, да се валя като леш край пътя?
— Тъй е, не биваше — продумал Брандир. — Съдбата го е пожелала.
После взел Турин в собствения си дом и дълго се грижил за него.
А когато Турин най-сетне се изтръгнал от мрака, вече идвала пролетта; и като се събудил, зърнал слънчеви лъчи по зелените пъпки. Тогава се събудила в него и храбростта на Хадоровия род, та се надигнал и си рекъл: „Всичките ми дела и отминали дни бяха мрачни и пропити от зло. Ала настава нов ден. Тук ще заживея в мир и ще се отрека от род и име; тъй ще оставя сянката зад гърба си, или поне не ще я хвърлям върху ония, които обичам.“
Затова си избрал ново име и се нарекъл Турамбар, което на езика на Върховните елфи означавало Повелител на съдбата; заживял сред горяните и като спечелил обичта им, помолил ги да забравят предишното му име и да го смятат за роден в Бретилския лес. Ала със смяната на името не можал да промени докрай нрава си, нито пък да забрави докрай старите сметки с Морготовите слуги; и често ходел да гони орките заедно с неколцина храбри мъже, макар че туй не се нравело на вожда. Защото Брандир се надявал да опази народа си чрез смирение и потайност.
— Няма го вече Мормегил — казвал той, — ала внимавайте да не би храбростта на Турамбар да навлече страховита мъст върху Бретил!
Затуй Турамбар скътал черния си меч на тайно място и вече не го носел на бой, а предпочитал да борави с лък и копие. Но не позволявал орките да пресекат Теиглинските бродове или да се приближават до могилата, където почивала Финдуилас. Хауд-ен-Елет било наречено онова място, що означава Могила на елфическата девойка, и скоро орките взели да изпитват такъв ужас от него, че го заобикаляли отдалече. А Дорлас рекъл на Турамбар:
— От името се отказа, ала си оставаш Черния меч; и не е ли вярна мълвата, че той е син на Хурин от Дор-ломин и повелител на Хадоровия род?
А Турамбар отговорил:
— Тъй съм чувал и аз. Но ако си ми приятел, моля те да не го повтаряш.
Глава XIV
Пътешествието на Морвен и Ниенор към Нарготронд
Когато си отишла Лютата зима, в Дориат пристигнали нови вести от Нарготронд. Защото неколцина, що били успели да се спасят от набега и да преживеят някак зимните студове из пущинака, пристигнали най-сетне да дирят убежище при Тингол и граничните бранители ги отвели пред краля. И някои казвали, че цялата вражеска войска се е оттеглила на север, а други — че Глаурунг още се спотайва в чертозите на Фелагунд; трети твърдели, че Мормегил е загинал, а четвърти — че е омагьосан от дракона и стои там като каменна статуя. Но в едно всички били съгласни: че преди края в Нарготронд се разбрало кой е Черния меч — сам Турин, син на Хурин от Дор-ломин.
Скръб и страх обзели тогаз Морвен и Ниенор; и Морвен рекла:
— В туй съмнение си личи пръстът на Моргот! Няма ли как да разберем истината, та да знаем твърдо, че ни е сполетяло най-лошото?
А Тингол също желаел да узнае повече за съдбата на Нарготронд и вече си бил наумил да прати нататък неколцина, що умеели да се движат потайно; ала вярвал, че Турин наистина е загинал или омагьосан без надежда за избавление и сърцето му се късало като мислел за мига, когато Морвен ще го узнае със сигурност. Затуй й рекъл:
— Опасни са тия дела, владетелко на Дор-ломин, и трябва да се обмислят. Току-виж подобни съмнения наистина се окажат Морготово дело, целящо да ни тласне към прибързани постъпки.
Но от скръб Морвен сякаш била загубила разсъдък и се провикнала:
— Прибързани ли, господарю? Ако синът ми броди гладен из горските дебри, ако линее в окови, ако тялото му лежи непогребано, тогава наистина ще побързам. Тръгвам да го диря, без да губя нито час.
— Владетелко на Дор-ломин — рекъл Тингол, — едва ли би пожелал подобно нещо синът Хуринов. Той би решил, че тук си по-добре опазена, отколкото където и да било другаде — тук, под грижите на Мелиан. От името на Хурин и Турин те призовавам да не бродиш сама сред черните заплахи на днешните страшни дни.