— Не си опазил Турин от заплахите, а сега ме възпираш да ида при него — викнала Морвен. — Под грижите на Мелиан, казваш! Да, като пленница на Пояса. Дълго се колебах, преди да дойда насам, а сега съжалявам, че го сторих.
— Не, владетелко на Дор-ломин — отвърнал Тингол, — щом говориш така, знай едно: Поясът е отворен. Свободна дойде насам; свободна си и да останеш… или да си вървиш.
Тогаз мълчаливата Мелиан продумала:
— Не си тръгвай оттук, Морвен. Верни слова изрече: туй съмнение е от Моргот. Тръгнеш ли, покоряваш се на неговата воля.
— Страхът от Моргот не ще ме удържи да изпълня повелята на кръвта — отвърнала Морвен. — А ако наистина се боиш за мен, господарю, то дай ми спътници от бойците си.
— Не мога да ти заповядвам — рекъл Тингол. — Ала над бойците си имам пълна власт. Пращам ги там, където сам реша.
Нищо повече не изрекла Морвен и заридала; после напуснала кралските покои. Скръб натежала в сърцето на Тингол, понеже му се струвало, че Морвен е обезумяла; и запитал Мелиан дали не ще може да я удържи със своята сила.
— Много мога да сторя срещу прииждащото зло — отвърнала тя. — Ала нямам власт против волята на ония, що искат да си отидат. Туй зависи само от теб. Ако желаеш да я удържиш, ще трябва да го сториш насила. Ала може би все още има начин да промениш решението й.
А Морвен отишла при Ниенор и рекла:
— Сбогом, дъще Хуринова. Тръгвам да диря сина си, или поне вести за него, тъй като тук никой не иска да стори друго, освен да протака, додето стане твърде късно. Чакай ме тук и дано се завърна.
Тогава Ниенор, обзета от страх и тревоги, поискала да я удържи, но Морвен не отговорила нищо и отишла в покоите си; а когато настанало утро, взела кон и потеглила.
Тингол бил повелил никой да не я възпира или съпровожда открито. Но щом поела на път, свикал отряд от най-опитните и храбри гранични бранители начело с Маблунг.
— Бързо тръгнете след нея — рекъл им той, — ала тъй, че да не ви забележи. Но когато навлезе в пущинака, покажете се, ако я заплаши опасност; не се ли завърне и тогава, пазете я както можете. Искам обаче неколцина от вас да отидат напред и да разузнаят колкото е възможно повече.
Тъй Тингол изпратил по-голям отряд, отколкото възнамерявал отначало, и между бойците имало десет конници с резервни коне. Те последвали Морвен, а тя се отправила на юг през Регион и стигнала до бреговете на Сирион над Здрачните езера; там спряла, понеже реката била пълноводна и бърза, та не знаела как да я пресече. Затуй бойците трябвало да се разкрият и Морвен ги запитала:
— Да не би Тингол да иска да ме възпре? Или най-сетне се престраши да ми прати помощта, що отказа преди?
— И едното, и другото — отвърнал Маблунг. — Няма ли да се завърнеш?
— Не — казала тя.
— Тогава съм длъжен да ти помогна — рекъл Маблунг, — макар и против волята си. Дълбок и пълноводен е тук Сирион, та крие смъртна заплаха и за човек, и за звяр.
— Тогава ме прехвърли на отвъдния бряг тъй, както го прави народът ви — рекла Морвен, — инак ще се опитам да преплувам дотам.
Волю-неволю, Маблунг я отвел до Здрачните езера. Там, между обраслите с тръстики дерета по източния бряг, имало скрити и охранявани лодки и салове; защото чрез тях Тингол пращал вестоносци при своите близки в Нарготронд. Изчакали да падне нощ и да изгреят звезди, после прекосили реката сред бледите мъгли преди разсъмване. И докато червеното слънце изгрявало иззад Сините планини, а свежият утринен вятър налетял да разкъса мъглите, отрядът се изкачил по западния бряг и напуснал Пояса на Мелиан. Снажни елфи от Дориат били всички бойци, наметнати със сиви плащове над ризниците. Морвен ги гледала от сала как крачат беззвучно, ала изведнъж възкликнала и посочила към последния в отминаващата колона.
— Откъде дойде този? — запитала тя. — Трижди по десет дойдохте при мен. Трижди по десет и един слизате на брега!
Тогава другите се обърнали и видели, че зората блести по буйни златисти коси, защото това била Ниенор с отметната от вятъра качулка. Тъй се разкрило, че тя била последвала бойците и се присъединила към тях в тъмното, преди да прекосят реката. Смут ги обзел, а най-много се стреснала Морвен.
— Върни се, върни се! Повелявам ти! — викнала тя.
— Щом Хуриновата съпруга може да следва зова на кръвта въпреки всички съвети — рекла Ниенор, — значи туй е позволено и за дъщеря му. Ридание си ме нарекла, ала не ще ридая сама за баща, брат и майка. Но от всички, що споменах, единствено теб познавам и обичам над всичко друго. Не се ли боиш, не ще се уплаша и аз.