— Ето нещо, което ще потвърди, че там има вулкан — каза Паганел, като наблюдаваше внимателно огъня.
— Но на такова разстояние — отговори Джон Манглс — би трябвало да чуем и грохота, който винаги придружава изригванията, а източният вятър не носи до нас никакъв шум.
— Наистина — каза Паганел — този вулкан свети, но мълчи. Освен това светлината му сякаш се прекъсва на отмерени интервали като светлината на фар.
— Имате право — забеляза Джон Манглс, — при все че на този бряг няма фарове. А! — извика той. — Ето и друг огън! Този път на самия бряг! Гледайте: движи се! Мени си мястото!
Джон не се лъжеше. Беше се появил и друг огън, който от време на време сякаш изгасваше и веднага пламваше отново.
— Значи островът е обитаван? — каза Гленарван.
— От диваци, разбира се — отговори Паганел.
— Но в такъв случай не можем да оставим там боцмана.
— Не — отговори майорът, — това значи да направим лош подарък дори и на диваците.
— Ще потърсим някой друг пустинен остров — каза Гленарван, който не можа да сдържи усмивката си при „деликатността“ на Мак Набс. — Аз обещах на Еъртън да му спася живота и искам да удържа на думата си.
— Във всеки случай трябва да бъдем внимателни — добави Паганел. — Новозеландците имат варварския навик да мамят корабите с подвижни огньове, както някога жителите на Корнуелските острови. А не е изключено и туземците от Мария-Терезия да познават този способ.
— Дръж на четвърт миля от брега! — извика Джон на кормчията. — Утре на разсъмване ще разберем каква е работата.
В единадесет часа пътниците и Джон Манглс се прибраха в кабините си. На носа на яхтата се разхождаше по палубата дежурният моряк. На кърмата се намираше само морякът кормчия.
В този момент Мери Грант и Робърт се изкачиха на задния дек.
Двете деца на капитана, облакътени на перилата, гледаха тъжно фосфоресциращото море и светещата диря на „Дънкан“. Мери мислеше за бъдещето на Робърт, Робърт за бъдещето на сестра си. И двамата се измъчваха за баща си. Беше ли още жив този обожаван баща? Трябваше ли да се простят с мисълта да го намерят? О, не! Какъв ще бъде животът без него? Какво ще стане с тях без него? Каква щеше да бъде досегашната им съдба, ако не бяха лорд Гленарван и леди Елена? Момчето, възмъжало от неволите, отгатваше мислите, които вълнуваха сестра му. То хвана ръката на Мери.
— Мери — каза й то, — не трябва никога да се отчайваме. Спомни си какво ни учеше татко: „Най-главното е да не падаме духом!“ — казваше той. — Да бъдем мъжествени и упорити като него! С това той преодоляваше всичко. Досега ти работеше за мен, сестро. Отсега аз ще работя за тебе.
— Мили Робърт! — отговори девойката.
— Трябва да ти съобщя нещо — продължи Робърт, — но няма да се сърдиш, нали, Мери?
— Защо да се сърдя, мое дете?
— И ще ми позволиш?
— Какво искаш да кажеш? — запита Мери разтревожена.
— Мила сестро, аз ще стана моряк…
— И ще ме напуснеш! — възкликна девойката, като стисна ръката на братчето си.
— Да, сестро! Ще стана моряк като баща си, моряк като капитан Джон! Мери, скъпа Мери, капитан Джон не е загубил надежда! Имай доверие като мен в неговата преданост! Той ми обеща да направи от мене добър, прочут моряк, а дотогава ще търсим заедно баща ни! Кажи, че си съгласна, сестро! Това, което баща ни би направил за нас, наш дълг е или поне мой да го направя за него! Моят живот има една цел, на която ще посветя цялото си съществование: да търся, непрекъснато да търся този, който никога не би изоставил ни мене, ни тебе! Мила Мери, колко добър беше нашият баща!
— И толкова благороден, толкова великодушен! — добави Мери. — А знаеш ли, Робърт, че той бе вече една от знаменитостите на нашата страна и че щеше да бъде един от нейните велики хора, ако съдбата не го бе спряла в неговия възход.
— Да, зная! — каза Робърт.
Мери Грант притисна Робърт до сърцето си. Момчето почувствува, че сълзите й текат по челото му.
— Мери! Мери! — възкликна то. — Каквото и да казват нашите приятели, аз вярвам и винаги ще вярвам! Човек като баща ми не умира, преди да е изпълнил задачата си!
Мери Грант не можа да отговори. Сълзите я задушаваха. Хиляди чувства бушуваха в душата й при мисълта, че ще бъдат предприети нови опити за издирването на Хари Грант и че предаността на младия капитан е безпределна.
— А господин Джон още ли се надява? — попита тя.
— Да — отговори Робърт. — Той е наш брат, който никога няма да ни напусне. Та нали аз ще стана моряк, мила сестро, за да търся баща си заедно с него! Съгласна ли си?