— Дали съм съгласна? Но да се разделим… — промълви младото момиче.
— Ти няма да бъдеш сама, Мери. Знам това! Моят приятел Джон ми го каза. Госпожа Елена няма да ти позволи да я напуснеш. Ти си жена, ти можеш и трябва да приемеш нейните добрини. Да откажеш — би било неблагодарност! Но един мъж — татко ми го е казвал много пъти, — един мъж трябва сам да изкове съдбата си.
— А какво ще стане с нашата скъпа къща в Дънди, пълна с толкова спомени?
— Ще я запазим, мила сестричке! Всичко е уредено, и то добре уредено от нашия приятел Джон и лорд Гленарван. Лордът ще те задържи в замъка Малкъм като своя дъщеря! Той казал това на моя приятел Джон, а моят приятел Джон го каза на мене! Там ти ще бъдеш като у дома си и ще има с кого да говориш за нашия татко, докато един ден Джон и аз ти го доведем! Ах, колко хубав ще бъде този ден! — възкликна Робърт и лицето му засия от възторг.
— Братчето ми, дете мое! — отговори Мери. — Колко щастлив би бил нашият баща, ако можеше да те чуе! Колко много приличаш на нашия любим баща, мили Робърт. Когато станеш мъж, ти ще бъдеш също като него!
— Чул те господ, Мери — каза Робърт, като се изчерви от синовна гордост.
— А как ще се отплатим на лорд и леди Гленарван? — попита Мери Грант.
— О, това няма да е мъчно! — възкликна Робърт с младежка увереност. — Ще ги обичаме, ще ги почитаме, ще им казваме това, ще ги целуваме силно и един ден при пръв случай ще се жертвуваме за тях.
— Напротив, трябва да живеем за тях! — каза девойката и покри с целувки челото на брат си. — Това повече ще им хареса, а и на мене също!
И отдадени на мечти, двете деца на капитана се загледаха едно в друго сред тъмнината на нощта. Но мислено те продължаваха разговора, продължаваха да си задават въпроси и да си отговарят. Спокойното море се люлееше на дълги къдри, а витлото чертаеше в мрака светла диря.
Тогава се случи нещо странно, нещо свръхестествено. Изведнъж и едновременно братът и сестрата изпитаха една и съща халюцинация: стори им се, че от дълбините на вълните, ту тъмни, ту блестящи, до тях достигна дълбок, печален глас, който ги накара да изтръпнат.
— Помощ! Помощ! — викаше този глас.
— Мери — каза Робърт, — чуваш ли? Чуваш ли?
И като се наведоха над перилата, двамата започнаха да се вслушват и да се взират в нощта. Но не видяха нищо, само безкрайния мрак, който се разстилаше пред тях.
— Робърт — каза Мери, бледна от вълнение, — стори ми се… Да, стори ми се, като на тебе… Ние сме трескави и двамата, мили Робърт!…
Но повикът се чу отново и този път илюзията беше толкова пълна, че от сърцата и на двамата се изтръгна едновременно един и същ вик:
— Татко! Татко!
Мери не можа да издържи. Разбита от вълнение, тя падна безчувствена в ръцете на Робърт.
— Помощ! — извика Робърт. — Сестра ми! Баща ми! Помощ!
Морякът от кърмата се втурна да вдигне девойката. Дежурните моряци притичаха, а след тях и разбудените Джон Манглс, леди Елена и Гленарван.
— Сестра ми умира, а баща ми е там! — викаше Робърт, като сочеше вълните. От думите му не можеше нищо да се разбере.
— Да, да! — повтаряше той. — Баща ми е там! Аз чух гласа на баща си! Чу го и Мери!
В този момент Мери Грант, дошла на себе си, забъркана, викаше като безумна:
— Баща ми! Баща ми е там!
Нещастното момиче се изправи и като се наведе над перилата, искаше да се хвърли в морето.
— Милорде! Госпожа Елена! — повтаряше тя с умолително събрани ръце. — Уверявам ви, че баща ми е там! Уверявам ви, че чух как гласът му излиза от вълните като жалостен стон, като последно сбогуване!
Бедната девойка бе отново обзета от гърчения. Тя буйстваше й трябваше да я отнесат в кабината. Леди Елена тръгна след нея, за да й помогне. А Робърт повтаряше непрестанно:
— Баща ми! Баща ми е там! Сигурен съм, милорде! Свидетелите на тази мъчителна сцена разбраха, че децата на капитана са станали жертва на халюцинация. Но как да ги убедят, когато те така силно вярваха?
Гленарван се опита да стори това. Той взе Робърт за ръка и му каза:
— Ти чу ли гласа на баща си, мило дете?
— Да, милорде. Там, сред вълните! Той викаше: „Помощ! Помощ!“
— И ти позна гласа му?
— Дали съм познал гласа му, милорде? О, да! Кълна се в това. Чу го и сестра ми, позна го и тя! Възможно ли е да сме се излъгали и двамата? Милорде, да се притечем на помощ на баща ни! Лодка! Лодка!
Гленарван видя, че няма да разубеди нещастното дете. При все това направи последен опит и повика моряка от кърмата.
— Хокинз — запита той, — вие бяхте ли на кормилото, когато прилоша на мис Мери?
— Да, ваша светлост — отговори Хокинз.
— И нищо ли не видяхте, нищо ли не чухте?
— Нищо.