— Виждаш ли, Робърт.
— Ако това беше бащата на Хокинз — отговори с несъкрушима енергия детето, — Хокинз нямаше да каже, че нищо не е чул. Това беше баща ми, милорде! Баща ми, баща ми!…
Гласът на Робърт заглъхна в ридания. Бледен и безмълвен и той загуби съзнание. Гленарван нареди да го отнесат в леглото му и там, разбито от вълнение, детето потъна в дълбок унес.
— Бедните сирачета! — каза Джон Манглс. — Какви жестоки изпитания трябваше да преживеят!
— Да — отговори Гленарван, — дълбоката скръб е предизвикала и у двамата същата халюцинация.
— И у двамата? — промълви Паганел. — Странно! Науката не допуска това.
После и той се наведе над морето и като направи знак на другите да мълчат, започна да се ослушва.
Навсякъде цареше дълбока тишина. Паганел се провикна със силен глас. Но никой не му отговори.
— Чудно! Много чудно — повтаряше географът, докато се прибираше в кабината си. — Голямата близост на мисли и скръб не е достатъчна да обясни подобно явление!
На другия ден, 8 март, в пет часа сутринта, още с разсъмването всички пътници, заедно с тях Робърт и Мери, които нищо не можеше да задържи, се събраха на палубата на „Дънкан“. Всеки искаше да разгледа земята, която предната вечер едва бяха видели.
Биноклите жадно се насочваха към по-главните точки на острова. Яхтата се движеше край брега на разстояние една миля. С око можеха да се видят и най-малките подробности. Изведнъж се чу гласът на Робърт. Детето твърдеше, че видяло двама души, които тичали и ръкомахали, а в това време трети размахвал знаме.
— Английското знаме! — извика Джон Манглс, който бе насочил далекогледа си.
— Вярно! — възкликна Паганел, като се извърна живо към Робърт.
— Милорде — каза Робърт, треперещ от вълнение, — милорде, ако не искате да отида до брега с плуване, наредете да спуснат лодка в морето. О, милорде, на колене ви се моля да стигна пръв на брега.
На яхтата никой не смееше да говори. Какво? На това островче, лежащо на тридесет и седмия паралел, трима корабокрушенци, трима англичани? Всеки си спомни снощната случка и сега всеки мислеше за гласа, който Робърт и Мери бяха чули в нощта. Децата се бяха излъгали може би само в едно: бяха чули глас, но можеше ли тоя глас да бъде гласът на баща им? Уви, не! Хиляди пъти не! И всеки при мисълта за голямото разочарование, което ги чакаше, трепереше, че това ново изпитание няма да бъде по силите им! Но как да ги спреш? Лорд Гленарван нямаше тази смелост.
Само след минута лодката беше вече спусната. Двете деца на капитана, Гленарван, Джон Манглс и Паганел се втурнаха в нея и тя се понесе бързо под натиска на шестимата моряци, които гребяха бясно.
На двайсет метра от брега Мери нададе сърцераздирателен вик:
— Баща ми!
На брега, между други двама мъже, бе застанал снажен, силен мъж, чието лице, едновременно смело и кротко, представляваше изразително съчетание от чертите на Мери и Робърт Грант. Това беше наистина човекът, когото двете деца бяха толкова често описвали. Сърцето им не ги беше измамило: това беше техният баща, това беше капитан Грант.
Капитанът чу гласа на Мери, разтвори ръце и падна върху пясъка като поразен от гръм.
Глава XXI
ОСТРОВ ТАБОР
От радост не се умира. Бащата и децата дойдоха на себе си още преди да стигнат до яхтата. Как да се опише тази сцена? Думи не биха стигнали! Целият екипаж плачеше, като гледаше тия три същества, слети в мълчалива прегръдка. Като се изкачи на палубата, Хари Грант падна на колене.
След това се обърна към леди Елена, към лорд Гленарван и другарите му и им благодари с разбит от вълнение глас. През време на краткия път от островчето до яхтата децата му бяха описали с няколко думи цялата история на „Дънкан“.
Колко много беше задължен той към тази благородна жена и нейните другари! Всички те от лорд Гленарван до последния моряк не бяха ли се борили и страдали за него! Хари Грант изрази бликащите от сърцето му благодарствени чувства с толкова простота и благородство, мъжественото му лице беше озарено от такова чисто и трогателно вълнение, че целият екипаж се почувствува превъзнаграден за изживените изпитания. Дори очите на невъзмутимия майор бяха овлажнени от сълзи, които той не можеше да сдържи. А достойният Паганел плачеше като дете, което и не мисли да скрива сълзите си.
Хари Грант не сваляше поглед от дъщеря си. Намираше я хубава, очарователна! Непрестанно й казваше това, като призоваваше за свидетелка леди Елена, сякаш за да се убеди, че бащиното му чувство не го заблуждава. После се обърна към сина си.
— Колко си пораснал! Станал си цял мъж! — каза му с възхищение.