— Добре, капитане — възкликна Гленарван, — бъдещето е наше и тази земя ще я търсим заедно!
Ръцете на Хари Грант и на Гленарван се сляха в едно топло ръкостискане, сякаш за да потвърдят това обещание.
След това всички пожелаха да чуят тук, на самия остров, в тази скромна къщичка историята на корабокрушенците от „Британия“ през тия две дълги години далеч от света. Хари Грант побърза да задоволи любопитството на своите нови приятели.
— Моята история — каза той — е историята на всички робин-зоновци, изхвърлени на някой остров и разбрали, че трябва да разчитат само на себе си и да се борят със стихиите, за да запазят живота си.
Това се случи през нощта на 26 срещу 27 юни 1862 година. „Британия“, напълно повредена от шестдневна буря, се разби в скалите на Мария-Терезия. Морето беше бурно, спасението невъзможно и целият ми нещастен екипаж загина. Само аз и двама от моряците ми, Боб Лиърс и Джо Бел, успяхме да стигнем след двадесетина несполучливи опита до брега.
Земята, която ни приюти беше малък пустинен остров, широк две и дълъг пет мили. Във вътрешността имаше тридесетина дървета, няколко полянки и един студен извор, който за щастие никога не пресъхва. Сам с двамата моряци в този кът на света, аз не се отчаях и реших да се боря. Боб и Джо, моите смели другари по съдба, моите приятели ми помагаха енергично.
Започнахме, подобно на идеалния Робинзон от Даниел Дефо, нашия образец, да събираме останките от кораба, сечивата, малко барут, оръжия и един чувал ценни семена. Първите дни бяха много тежки, но скоро ловът и риболовът ни осигуриха храна, тъй като диви кози изобилствуваха във вътрешността на острова, а край брега имаше много морски животни. Малко по малко животът ни се уреди.
Благодарение на инструментите си, които успях да спася при корабокрушението, аз направих точни измерения за местоположението на острова. Той се намираше извън пътя на корабите и ние можехме да бъдем спасени само по някаква голяма случайност. Мислейки постоянно за тия, които ми бяха скъпи и които не се надявах да видя вече, аз приех смело това изпитание.
Почнахме да работим здраво. Скоро засадихме няколко акра земя със семената от „Британия“. Картофите, цикорията и киселецът засилиха обикновената ни храна. След това развъдихме и други зеленчуци. Хванахме и няколко козлета, които опитомихме лесно. Имахме мляко, масло. Нардуто, което растеше в пресъхналите ручеи, ни послужи като доста хранителен хляб. Така материалната страна на живота престана да ни създава грижи.
С отломките на „Британия“ си построихме дървена къща. Покрихме я с добре намазани с катран платна и под този здрав покрив сезонът на дъждовете премина благополучно. Там бяха разисквани много планове, лелеяни много мечти, от които най-красивата се осъществи!
Отначало мислех да се впуснем в морето с лодка, построена от остатъци на кораба, но най-близката земя, островите на архипелага Помоту — беше на хиляда и петстотин мили от нас. Никоя лодка не би могла да издържи такъв дълъг път. Отказах се от това намерение и зачаках спасението си само от щастливия случай.
Ах, мили деца, колко пъти, застанали на върховете на крайбрежните скали, ние се взирахме в далечината, за да видим кораб! През всичкото време на нашето заточение на хоризонта се показаха само две или три платноходки, но изчезнаха веднага! Така изтекоха две години и половина. Не се надявахме вече, но не се и отчайвахме.
И най-сетне вчера, когато се бях изкачил на най-високия връх на острова, изведнъж забелязах слаб дим на запад. Той се увеличаваше. Скоро се показа и корабът, който сякаш се насочваше към нас. Но нямаше ли и той да отмине този остров, гдето не можеше да спре?
Ах, какъв тревожен ден! И как сърцето ми не се пръсна! Другарите ми запалиха огън върху един от върховете на Мария-Терезия. Настъпи и нощта, но яхтата не даде никакъв знак, че е забелязала нашия огън! А спасението беше само в нея! Нима щяхме да видим как и тя изчезва?
Нямаше време за колебание! Тъмнината се сгъстяваше. През нощта корабът можеше да заобиколи острова. Хвърлих се в морето и заплувах. Надеждата утрояваше силите ми. Порех вълните с нечовешка мощ. Наближих яхтата и бях само на шестдесет метра от нея, когато тя зави!
Тогава нададох отчаяните викове, които само децата ми са чули и които съвсем не са били илюзия.
След това се върнах на брега, разбит от умора и вълнение. Двамата моряци ме прибраха полумъртъв. Тази нощ, последната нощ, прекарана на острова, беше ужасна: мислехме, че сме изоставени завинаги. Но на разсъмване забелязах, че яхтата криволичи с намален ход. После спуснахте лодка… Бяхме спасени! И какво велико щастие! В тая лодка бяха и децата ми, моите скъпи деца, и протягаха ръце към мен!