По тоя час изгледът на местността беше съвсем променен. Големи блестящи ледени блокове на места със синкави оттенъци се издигаха от всички страни и отразяваха първите лъчи на деня. Изкачването стана много опасно. Никой не напредваше, преди да проучат внимателно пукнатините. Уйлсън вървеше начело на колоната и изпитваше с крак ледниците. Другарите му вървяха точно по отпечатъците от стъпките му и избягваха да говорят високо, защото и най-малкият шум можеше да раздвижи въздушните пластове и да предизвика срутване на снежните маси, надвиснали на седемстотин или осемстотин стъпки над главите им.
Тук пътешествениците бяха стигнали зоната на храстовите растения, коита на двеста и петдесет туаза по-горе отстъпваха място на тревите и кактусите. На единадесет хиляди стъпки изчезнаха дори и тия растения и по безплодната почва нямаше нито следа от растителност. Пътниците спряха само веднъж в 8 часа, за да подкрепят силите си с малко храна, и със свръхчовешки усилия продължиха изкачването, като преодоляваха постоянно растящите опасности. Трябваше да прехвърлят островърхи гребени и да преминат над дълбоки пропасти, в които човек не смее да погледне. На много места дървени кръстове очертаваха пътя и отбелязваха мястото на множество злополуки. Към два часа едно огромно плато, лишено от всяка растителност, нещо като пустиня, се откри между голи върхове. Въздухът бе сух, небето яркосиньо. На тази височина дъждовете са непознати, а изпаренията се превръщат само в сняг и град. Тук-таме порфирови или базалтови островърхи скали пробиваха белия саван като кости на скелет. Понякога отломки от кварц или гнайс, разпаднати от действието на въздуха, се събаряха с глух шум, който при разредената атмосфера ставаше почти недоловим.
Но въпреки смелостта си пътешествениците бяха капнали от умора. Като виждаше изтощението на другарите си, Гленарван съжаляваше, че бе навлязъл толкова навътре в планината. Малкият Робърт се бореше мъжки с умората, но не можеше да върви по-нататък. В три часа Гленарван спря.
— Трябва да починем — каза той, защото разбра, че никой друг няма да направи такова предложение.
— Да починем ли? — отговори Паганел. — Но ние нямаме подслон.
— Все пак това е наложително, па било и само за Робърт.
— О не, милорде — отговори смелото момче, — аз мога още да вървя… недейте спира.
— Ще те носим, момчето ми — отвърна Паганел, — но трябва на всяка цена да стигнем до източния склон. Там може би ще намерим някоя колиба да се подслоним. Аз настоявам да вървим още два часа.
— Такова ли е мнението на всички? — запита Гленарван.
— Да — отговориха спътниците му. Мълреди добави:
— Аз ще се грижа за детето.
И те тръгнаха отново на изток. Това бяха още два часа страхотно изкачване. Качваха се непрекъснато, за да достигнат последните върхове на планината. Разредяването на въздуха предизвикваше онази болезнена потиснатост, известна под името „пуна“. От венците и устните сълзеше кръв поради нееднаквото налягане, а може би и под влиянието на снеговете, които на голяма височина покваряват въздуха. За да превъзмогнат разредения въздух, трябваше да засилят кръвообращението си чрез ускорено дишане, което ги изтощаваше не по-малко от отражението на слънчевите лъчи върху снега. Колкото и да беше силна волята на тия храбри мъже, настъпи момент, когато и най-смелите бяха сломени. Виенето на свят, тази страшна планинска болест, унищожи не само физическите им сили, но и духовната им мощ. Човек не може да се бори безнаказано срещу такава умора. Паданията зачестиха и тия, които падаха, продължаваха да напредват, влачейки се на колене.
Но изтощението щеше да тури край на толкова продължилото изкачване. Гленарван бе ужасен от безкрайните снежни простори, от студа, с който те просмукваха тая зловеща местност, от сянката, която възлизаше към тия печални върхове, от липсата на подслон за през нощта, когато майорът го спря и спокойно му каза:
— Една колиба!
Глава XIII
СПУСКАНЕ ПО КОРДИЛЕРИТЕ
Всеки друг на мястото на Мак Набс би минал сто пъти край колибата, около или дори върху самата нея, без да подозре нейното съществуване. Само една подутина върху снежната покривка едва я отличаваше от околните скали. Трябваше да я разринат. След половин час упорит труд Уйлсън и Мълреди разчистиха входа на „казучата“ и малкият отряд побърза да се сгуши в нея.