— Това е от северния вятър.
— От северния вятър ли! — провикна се Паганел. — Какво общо има северният вятър с нашия спор?
— Точно така е — отговори Гленарван. — Северният вятър е причина за вашето лошо настроение. Чувал съм, че в Южна Америка той действувал много раздразнително върху нервната система.
— Кълна се в свети Патрик, Едуард, че вие сте прав! — каза майорът и избухна в силен смях.
Но Паганел, наистина възбуден, не искаше да прекрати спора и се нахвърли върху Гленарван, чиято намеса му се стори доста шеговита.
— Значи така, милорде — каза той, — нервната ми система била раздразнена?
— Да, Паганел, причината е северният вятър, един вятър, който подобно на „трамонтано“ в околностите на Рим кара да се вършат доста престъпления в пампасите.
— Престъпления! — възмути се ученият. — Нима имам вид на човек, който иска да извърши престъпление.
— Не казвам точно това.
— Кажете тогава, че искам да ви убия!
— О — Гленарван не можа да сдържи смеха си, — страх ме е. За щастие северният вятър не трае повече от един ден.
Този отговор предизвика общ смях. Тогава Паганел пришпори коня си и препусна напред, за да разсее лошото си настроение. Четвърт час по-късно той бе забравил всичко.
В осем часа вечерта Талкав, който бе избързал напред, съобщи, че се забелязват очертанията на толкова желаното езеро. Четвърт час след това пътешествениците се спускаха по брега на Салинас. Но тук ги очакваше пълно разочарование. Езерото беше пресъхнало.
Глава XVIII
ТЪРСЕНЕ НА ВОДА
Езерото Салинас завършва цяла редица лагуни, които са свързани с планините Вентана и Гуамини. По-рано тук са идвали от Буенос Айрес многобройни експедиции, за да се снабдяват със сол, която водите на езерото съдържат в голямо количество. Сега обаче водата се бе изпарила от палещата жега и всичката сол, която тя съдържаше, бе заседнала на дъното. Езерото представляваше едно огромно лъскаво огледало.
Когато Талкав говореше за вода за пиене от езерото Салинас, той всъщност имаше предвид сладководните рекички, които на много места се спускаха в него. Но в този момент и притоците бяха пресъхнали. Жаркото слънце бе изпило всичко. Оттук и общото униние, когато ожаднелият отряд стигна до сухите брегове на Салинас. Трябваше да се вземе някакво решение. Малкото вода, останала в меховете, беше полуразвалена и не можеше да се пие. Жаждата започна да се чувствува жестоко. Гладът и умората изчезваха пред тази насъщна нужда. Една „рука“, нещо като палатка от кожа, изпъната в една долчинка и изоставена от туземците, послужи на изтощените пътници за подслон, докато конете, налягали по тинестия бряг на езерото, дъвчеха с отвращение морските треви и изсъхналата тръстика.
Когато всички се настаниха в палатката, Паганел заговори с Талкав и го запита какво, според него, следва да се предприеме. Между географа и индианеца се поведе бърз разговор, от който Гленарван разбра някои думи. Талкав говореше спокойно. Паганел ръкомахаше за двама. Диалогът продължи няколко минути и когато завърши, патагонецът скръсти ръце.
— Какво каза? — запита Гленарван. — Доколкото разбрах, той ни съветва да се разделим.
— Да, на две групи — отговори Паганел. — Тия от нас, чиито коне, смазани от умора и жажда, едва се движат, да продължат, криво-ляво, пътя по тридесет и седмия паралел. А останалите, чиито коне са в по-добро състояние, ще избързат в същата посока до реката Гуамини, която се влива в езерото Сан Лукас, на тридесет и една миля оттук. Ако там има достатъчно вода, ще дочакат другарите си на брега на Гуамини. Ако пък и там няма вода, тогава ще се върнат да пресрещнат другите, за да им спестят едно излишно пътуване.
— А тогава? — запита Том Остин.
— Тогава ще бъдем принудени да се спуснем седемдесет и пет мили на юг до първите разклонения на сиера Вентана, където има много реки.
— Съветът е добър — отговори Гленарван — и ще го последваме незабавно. Моят кон не страда много от липсата на вода и предлагам аз да придружа Талкав.
— О, милорде, вземете ме с вас — каза Робърт, сякаш ставаше дума за приятна разходка.
— Но ще можеш ли да ни следваш, дете мое?
— Да! Аз имам добър кон, който само чака да върви напред. Вземете ме…милорде… Много ви моля.
— Добре, тогава ела с нас, моето момче — каза Гленарван, зарадван, че няма да се раздели с Робърт. — Ние тримата — добави той — ще бъдем много несръчни, ако не открием прясна и бистра вода.
— Ами аз? — попита Паганел.
— О, вие, драги Паганел — отговори майорът, — вие трябва да останете с резервния отряд. Познавате много добре тридесет и седмия паралел, реката Гуамини, целите пампаси и не бива да ни изоставяте. Нито Мълреди, нито Уйлсън, нито аз сме в състояние да намерим сами Талкав на определеното място, а под знамето на храбрия Жак Паганел ще вървим с доверие.