— Примирявам се — отговори географът, много поласкан, че му поверяват върховно командуване.
— Но никаква разсеяност! — добави майорът. — Да не ни отведете някъде, където няма какво да правим, например да ни върнете на брега на Тихия океан!
— Впрочем вие го заслужавате, непоносими майоре — отговори Паганел, смеейки се. — Но, драги Гленарван, кажете ми, как ще разговаряте с Талкав?
— Мисля — отговори Гленарван, — че патагонецът и аз не ще имаме нужда да говорим. Впрочем с няколкото испански думи, които знам, ще съумея в случай на нужда да му кажа какво мисля и да разбера отговора му.
— Тогава вървете, достойни ми приятелю — отговори Паганел.
— Но преди това да вечеряме и ако е възможно, да поспим до часа на тръгването — каза Гленарван.
Вечеряха, без да пият, което не беше много освежително, и след това по липса на друго спаха. Паганел сънува потоци, водопади, рекички, реки, езера, ручеи, та дори и пълни кани, с една дума, всичко, което обикновено съдържа вода за пиене. Това бе истински кошмар.
На другия ден в шест часа сутринта конете на Талкав, Гленарван и Робърт бяха оседлани. Дадоха им да изпият последната дажба вода, която те погълнаха повече от добро желание, отколкото с доволство, защото водата бе много вмирисана. След това тримата ездачи яхнаха конете.
— До скоро виждане! — извикаха майорът, Остин, Уйлсън и Мълреди.
— И най-вече гледайте да не се върнете! — добави Паганел.
Скоро патагонецът, Гленарван и Робърт със свити сърца загубиха от погледа си останалата част от отряда, поверена на прозорливостта на географа.
Пустинята на езерото Салинас — „Desertio de las Salinas“, през която минаваха, е глинеста равнина, покрита с хилави храсталаци, високи десетина стъпки, дребни мимози, които индианците наричат „курамамел“ и „юмес“, малки храсти, богати със сода. Тук-таме широки петна кристализирана сол отразяваха с необикновена сила слънчевите лъчи. Окото можеше лесно да се излъже и да вземе тия „баресос“61 за повърхности, сковани от страшен студ, но палещото слънце бързо разсейваше тази заблуда. Все пак контрастът между безплодната и изгоряла от слънцето почва и тия искрящи петна придаваше на тази пустиня много особен вид, който беше интересен за очите.
На осемдесет мили по на юг изгледът на сиера Вентана, към която при евентуално пресъхване на Гуамини може би пътешествениците щяха да се принудят да тръгнат, беше съвсем различен. Тази местност, изследвана в 1835 година от капитан Фин Рой, който командуваше тогава експедицията на „Бигл“, е необикновено плодородна. Тук се намират най-хубавите пасбища от цялата индианска земя. Северозападните склонове на планините са покрити с буйна трева и се спускат сред гори, богати с различни видове дървета. Тук има „алгаробо“, един вид рожково дърво, чийто плод, изсушен и смлян, служи за приготвяне на хляб, който индианците много обичат: бяло „кебрачо“ с дълги и гъвкави клони, които падат подобно на плачущите върби в Европа; червено „кебрачо“, чието дърво е необикновено твърдо; „наудубай“, което се запалва извънредно лесно и често причинява страшни пожари; „вираро“, чиито виолетови цветове са разположени във форма на пирамида, и най-сетне „тимбо“, короната на което се издига до осемдесет стъпки височина и образува нещо като огромен чадър, под който могат да се скрият от слънцето цели стада. Много пъти аржентинците са опитвали да колонизират тази богата област, но нито веднъж не са успели да победят враждебността на индианците.
Бездруго трябваше да се предполага, че от склоновете на планината се спускат пълноводни реки, които докарват необходимата за такова плодородие влага. И наистина и при най-голяма суша тия реки не пресъхват. Но за да стигне човек до тях, трябва да слезе на сто и тридесет мили на юг. Талкав имаше право, като се насочваше първо към Гуамини, която, без да го отклонява от пътя, се намираше на много по-малко разстояние.
Трите коня препускаха бързо. Тия прекрасни животни чувствуваха по инстинкт къде ги водят господарите им. Особено Таука проявяваше едно юначество, което нито умората, нито жаждата можеха да сломят. Той прелиташе като птица над пресъхналите ручеи и храстите „кура-мамел“ и весело цвилеше. Конете на Гленарван и Робърт, макар и по-тромави, но увлечени от неговия пример, го следваха смело. Талкав, неподвижен на седлото, даваше на спътниците си примера, който Таука даваше на своите събратя.