Патагонецът често извръщаше глава, за да погледне Робърт.
Като виждаше момчето, седнало здраво на седлото, с гъвкави хълбоци, наведени рамене, краката естествено отпуснати и коленете притиснати до седлото, той изразяваше задоволство си с насърчителни възгласи. И наистина Робърт Грант се проявяваше като отличен ездач и заслужаваше похвалите на индианеца.
— Браво, Робърт — казваше Гленарван, — изглежда, че Талкав те поздравява! Той ти се възхищава, момчето ми!
— За какво, милорде?
— За добрата ти езда.
— О, аз само се държа здраво и това е всичко — отвърна Робърт и се изчерви от удоволствие, че го хвалят.
— Това е най-важното, Робърт — отговори Гленарвап, — но ти си много скромен и аз ти предсказвам, че ще станеш отличен спортист.
— Добре — отвърна Робърт, като се смееше, — а какво ще каже татко, който иска да ме прави моряк?
— Едното не пречи на другото. Ако всички ездачи не могат да бъдат добри моряци, всички моряци могат да станат добри ездачи. Като седиш на напречниците, свикваш да се държиш добре. А умението да научиш коня да ти се подчинява, да прави странични и кръгови движения, това е напълно естествено и идва от само себе си.
— Горкият татко — отговори Робърт. — Ах, колко много ще ви бъде той признателен, милорде, когато го спасите!
— А ти много ли го обичаш, Робърт?
— Да, милорде. Татко беше толкова добър със сестра ми и с мене! Той мислеше само за нас! От всяко свое пътуване ни донасяше спомени от страните, които посещаваше, и което беше по-скъпо от всичко, милувки и нежни думи. О, когато го опознаете, вие също ще го обикнете! Мери прилича на него. И той говори сладко като нея. За моряк това е странно, нали?
— Да, Робърт, доста странно — отговори Гленарван.
— Аз още го виждам — продължи детето, сякаш говореше на себе си. — Добрият и славен татко! Когато бях малък, той ме приспиваше на коленете си и ми тананикаше винаги една стара шотландска мелодия, която възпява езерата в нашата страна. Понякога си припомням мелодията, но смътно. И Мери също. Ах, милорде, колко много го обичахме! Струва ми се, че човек трябва да бъде малък, за да обича така силно баща си!
— И голям, за да го почита, мило дете — отговори Гленарван, трогнат от думите, бликнали от това младо сърце.
По време на тоя разговор конете бяха спрели да препускат и вървяха ходом.
— Нали ще го намерим? — каза Робърт след няколко минути мълчание.
— Да, ще го намерим — отговори Гленарван. — Талкав ни насочи по следите му, а аз имам доверие в него.
— Прекрасен индианец е Талкав — каза детето.
— Несъмнено.
— А знаете ли още нещо, милорде?
— Кажи какво и после ще ти отговоря.
— То е, че с вас има само чудесни хора! Мисис Елена, която толкова много обичам, майорът със спокойния си израз, капитан Манглс, господин Паганел и моряците на „Дънкан“, толкова смели и толкова предани!
— Да, зная това, момчето ми — отговори Гленарван.
— А знаете ли, че вие сте най-добрият от всички?
— А, виж, това не знам!
— Е добре, трябва да го научите, милорде — отговори Робърт, като хвана ръката на лорда и я целуна.
Гленарван поклати леко глава, но разговорът не продължи, защото Талкав им направи знак да побързат. Те бяха изостанали, а нямаше време за губене и трябваше да се помисли за тия, които ги чакаха.
Засилиха хода, но скоро стана ясно, че освен Таука другите коне не ще издържат дълго на това темпо. На пладне трябваше да им се даде един час почивка. Бяха капнали и отказваха да ядат алфафарес, нещо като люцерна, но слаба и изгоряла от слънцето.
Гленарван започна да се тревожи. Признаците на сушата не намаляваха и липсата на вода можеше да има катастрофални последици. Талкав не казваше нищо и навярно си мислеше, че преди да види дали Гуамини е пресъхнала, няма защо да се отдава на отчаяние, ако въобще някога индианец е изпитвал това чувство.
Тръгнаха наново и конете, волею-неволю, с помощта на шпорите и камшика трябваше да продължат напред, но само ходом. Повече от това те не бяха в състояние да направят.
Талкав можеше лесно да избърза, защото за няколко часа Таука би го отнесъл до брега на реката. И той сигурно беше помислил за това, но не искаше да изостави двамата си спътници сами всред тази пустиня и за да не ги изпревари, принуди коня си да намали хода.
Конят на Талкав се съгласи да тръгне ходом не без съпротива. Той се изправяше на задните си крака и силно цвилеше. За да го подчини, господарят му трябваше да употреби не толкова сила, колкото думи. Талкав говореше на коня си като на човек и Таука, ако не му отговаряше, поне го разбираше. Трябва да се предполага, че патагонецът бе изтъкнал много сериозни съображения, защото, след като „поспори“ известно време, Таука се съгласи с неговите доводи и се подчини, но продължи да гризе юздата си.