— За мен осолено говеждо, но вероятно ще има само проклети заместители. Нека моят бъде сирене с ръжен хляб, ако имат, и с много горчица. И един галон кафе. За теб какво да бъде, Анди?
— За мен ли? Каквото донесе.
Форд се накани да тръгва, съпротивлявайки се на двойната тежест, след което добави:
— Бих спестил време, ако ми кажете къде точно да отида.
— Братко — рече Лазар — ако този кораб не е натъпкан догоре с храна, всички щяхме да сме направили ужасна грешка. Позавърти се, все ще намериш нещо!
Надолу, надолу, надолу към Слънцето, със скорост, нарастваща до шейсет и четири фута в секунда. Още и още надолу в продължение на петнадесет безкрайни часа при двойно тегло. През това време те пътуваха седемнадесет милиона мили и достигнаха немислимата скорост от шестстотин и четиридесет мили в секунда. Цифрите не означават почти нищо — от Ню Йорк до Чикаго пътуването е половин час със стратомел.
На Барстоу му бе доста тежко по време на големия товар. За всички други това беше моментът да легнат и да направят безнадежден опит да поспят, да дишат болезнено и да търсят нови позиции, където да починат от тежестта на собствените си тела. Но Закър Барстоу бе воден от чувството си за отговорност. Той продължаваше да обикаля, но не можеше да направи нещо за тях, освен да пълзи изнурително от едно отделение до друго и да се интересува за доброто им състояние. Нищо не можеше да се направи, нямаше метод, който да облекчи нещастието им, докато траеше набирането на скоростта.
Всички лягаха, където намереха. Мъже, жени и деца, натъпкани като добитък на кораб, без дори да могат да се протегнат, в пространство, което никога не е било предназначено за такова извънредно пренатоварване.
Единственото добро нещо в това отношение, помисли си измореният Барстоу, бе, че всички бяха прекалено нещастни, за да се притесняват за каквото и да било, освен за точещите се минути. Те бяха твърде съсипани, за да създават неприятности. По-късно щяха да възникнат съмнения, той бе сигурен в това, относно мъдростта на бягството. Щяха да се породят смущаващи въпроси относно присъствието на Форд в кораба, относно странното и понякога съмнително поведение на Лазар, относно неговата противоречива роля. Но не и сега.
Наистина трябва, реши той неохотно, да се организира пропагандна кампания, преди да нараснат неприятностите. Ако той го стореше, а това със сигурност щеше да стане, ако не направеше нещо това щеше да е последната капка. Наистина щеше да бъде.
Той видя една стълба пред себе си, стисна зъби и с мъка се качи на следващата палуба. Проправяйки си път през телата, той едва не стъпи върху една жена, която здраво държеше бебе. Барстоу забеляза, че детето е мокро и мръсно и си помисли да каже на майка му да се погрижи за това, тъй като тя изглеждаше будна. Но той не го стори, защото знаеше, че в разстояние на няколко милиона мили не можеше да се намерят чисти пелени. На горната палуба имаше десет хиляди подобни на нея, което беше прекалено. Той продължи мудно, без да й продума. Елеонор Джонсън нямаше представа за тази загриженост. След първото голямо облекчение при мисълта, че тя и бебето й са на сигурно място в кораба, тя бе оставила всичките си притеснения на по-възрастните и сега не чувстваше нищо друго освен апатията на емоционалната реакция и неизбежното тегло. Бебето беше плакало, когато това ужасно тегло ги порази, после утихна твърде осезателно. Тя се бе надигнала леко, колкото да слуша биенето на сърцето му, след това, сигурна, че то е живо, отново застина.
След петнадесет часа път, само на четири часа от орбитата на Венера, Либи спря ускорението. Корабът се спусна напред в свободно падане, като ужасната скорост продължаваше да се увеличава под влиянието на увеличаващото се слънчево притегляне. Той погледна бързо към мястото на помощник-пилота и каза:
— На завоя?
— Както е отбелязано.
Лазар го изгледа.
— О’кей. Готов съм. А сега се махай оттук и отивай малко да поспиш. Момче, имаш вид на много употребявана хавлиена кърпа.
— Ще остана тук и ще си почина.
— И дума да не става. Не си спал дори когато аз поех управлението. Ако останеш тук, ще наблюдаваш инструменти и цифри. Така че, изчезвай! Слейтън, разкарай го оттук.
Либи се усмихна срамежливо и тръгна Той забеляза, че пространството в задната част на контролната зала гъмжеше от реещи се тела, но успя да открие един свободен ъгъл, прекара колана на шотландската си поличка през една хватка и заспа мигновено.