Слънцето е водородна бомба, но естествена „Ню Фронтиърс“ се движеше на границата на пълното унищожение.
В кораба беше горещо. Фамилиите бяха защитени от мигновена смърт при облъчване чрез бронираните стени, но температурата на въздуха продължаваше да се покачва. Те бяха освободени от мъката на свободното падане, но се чувстваха два пъти по-неудобно както от горещината, така и от факта, че преградните стени се накланяха твърде много. Нямаше равно място, където да легнеш или да се изправиш. Корабът се въртеше около оста си и набираше скорост. Той не бе създаден да прави и двете неща едновременно и съчетаването на ъгловото и линейното ускорение обръщаше надолу посоката, където се събират външните и задните стени.
Корабът бе завъртян, заради необходимостта да се позволи на част от енергията да се отдели върху студената страна. Ускорението напред бе също необходимо — отчаяна надежда да се заобиколи Слънцето — колкото се може по-далеч и по-бързо, за да се съкрати времето на най-близкото доближаване.
В контролната зала бе горещо. Дори Лазар доброволно свали шотландската си поличка и се разсъблече в стил Венера. Металът бе горещ при допир. На огромния панорамен екран един гигантски черен кръг бележеше мястото, където би трябвало да е слънчевият диск. Рецепторите автоматично бяха отказали на подобно смехотворно искане.
Лазар повтори последните думи на Либи:
— 37 минути до перихелия, не можем да го поемем, Анди. Корабът не може да го понесе.
— Знам. Никога не съм имал намерение да минавам толкова близо.
— Разбира се, че е така. Вероятно не биваше да маневрирам. О, добре. — Лазар изправи рамене и сложи край на догадките.
— Струва ми се, синко, че е крайно време да изпробваш джунджурията си. — Той посочи с палеца си тайнственото устройство на Либи. — Казваш, че единственото нещо, което трябва да направиш, е да осъществиш тази връзка?
— Това имам предвид. Прикрепи този извод към която и да е част от масата, върху която ще се въздейства. Разбира се, не знам със сигурност дали това ще проработи — призна Либи — няма начин да го изпробвам.
— Ами ако не работи?
— Има три възможности — отвърна Либи методично. — При първата може нищо да не се случи.
— При коя сме готови опържени?
— При втората ние и корабът можем да престанем да съществуваме във вид, който ни е познат.
— Искаш да кажеш — ще умрем, но вероятно по по-приятен начин.
— Така мисля. Не знам какво е смъртта. На трето място, ако хипотезите ми са правилни, ще се отдалечим от Слънцето със скорост под тази на светлината.
Лазар погледна устройството и избърса потта от лицето си.
— Става по-горещо, Анди. Слагай го — и дано да действа!
Анди постави устройството.
— Продължавай! — настоя Лазар. — Натисни бутона, махни прекъсвача, прекъсни лъча! Накарай го да върви!
— Направих го — каза Либи настойчиво. — Погледни и Слънцето!
— А? О!
Огромният черен кръг, който беше маркирал положението на слънцето върху осеяния със звезди стелариум, бързо се свиваше. След няколко удара на сърцето той загуби половината от диаметъра си, а след двадесет секунди се бе смалил до една четвърт от първоначалната си ширина.
— Стана — каза меко Лазар. — Погледни го, Слейтън! Запиши ме в отбора на червеногъзите павиани — задейства се!
— Знаех си, че ще се задейства — отговори Либи сериозно — Знаех, че трябваше.
— Хмм — за теб може и да е очевидно, Анди, но не и за мен. Колко бързо се движим?
— Спрямо какво?
— Спрямо Слънцето.
— Все още не съм измерил, но като че ли е малко под скоростта на светлината. Не може да е по-бързо.
— Защо не? Като се изключат теоретическите постановки.
— Все още го виждаме. — Либи посочи към екрана, на който се виждаха звездите.
— Да, така е — замислено рече Лазар — Хей, не би трябвало да можем. Би трябвало да изчезне.
Либи погледна безизразно, след което се усмихна.
— Но то се изгубва назад. От онази страна, в посока към Слънцето, ние виждаме чрез кратки излъчвания, които се забелязват. От отсрещната страна ние улавяме нещо като радиовълни.
— А между тях?
— Престани да ме будалкаш, Лазар. Сигурен съм, че можеш да събираш вектори не по-зле от мен.
— Ти ще го правиш — каза твърдо Лазар. — Аз просто ще седя тук и ще се възхищавам. Какво ще кажеш, Слейтън?