— Да, наистина.
Либи се усмихна вежливо.
— Можем също да престанем да губим маса при движението. — Той направи проверка, след това прекъсна движението — Сега можем да се върнем към нормални условия — Той се зае с демонтирането на устройството.
Лазар рече бързо:
— Чакай, Анди! Та ние дори не сме извън орбитата на Меркурий. Защо натискаш спирачките?
— Защо? Това няма да ни спре. Набрали сме скорост, ще я запазим.
Лазар докосна бузата си и се взря.
— По принцип бих се съгласил с теб. Първи закон за движението. Но при тази псевдоскорост не съм толкова сигурен. Получихме това ей тъй, за нищо, не сме плащали — с енергия имам предвид. Ти изглежда си обявил почивка по отношение на инерцията. Когато почивката свърши, няма ли цялата тази свободна скорост да се върне, откъдето е дошла?
— Не мисля така — отвърна Либи — Нашата скорост не е „псевдо“, тя е напълно реална. Ти се опитваш да приложиш вербална антропоморфна логика към област, в която това не е уместно. Не очакваш да бъдем транспортирани мигновено обратно към по-слабата гравитация, откъдето тръгнахме, нали?
— Обратно към мястото, където включи твоето устройство? Не. — И ще продължаваме да се движим. Нашата новопридобита гравитационна потенциална енергия от по-голяма височина над Слънцето не е по-реална от сегашната ни кинетична енергия на скоростта. Те съществуват и двете.
Лазар бе объркан. Обяснението не го устройваше.
— Мисля, че ме хвана, Анди. Независимо как го разбирам, ние изглежда взехме енергия отнякъде. Но откъде? Когато ходех на училище, ме учеха да уважавам знамето, да гласувам с подходящата бюлетина и да вярвам в закона за запазване на енергията. Като че ли ти си пропуснал този урок. Как така?
— Не се притеснявай за това — каза Либи. — Така нареченият закон за запазване на енергията е бил просто действаща хипотеза, недоказана и недоказуема, използвана за описание на големи феномени. Нейните постановки се прилагат само към по-старото, динамично схващане за света. В едно пространство, считано за статична система от взаимоотношения, нарушаването на този закон не е нищо по-стряскащо от непостоянна функция, която е забелязана и описана. Точно това направих. Видях непостоянството на математическия модел в аспекта за енергията на масата, наречена инерция. Приложих го. Математическият модел се оказа близък до реалния свят. Това наистина бе единствената заплаха. Човек никога не знае, че математическият модел е сходен с реалния свят, докато не опита.
— Да, да, разбира се, не можеш да кажеш какъв е вкусът, докато не опиташ. Но, Анди, все още не разбирам какво причини всичко това! — Той се обърна към Форд: — А ти, Слейтън?
Форд поклати глава.
— Не. Бих искал да знам, но…, но се съмнявам, че ще го схвана.
— Ти и аз заедно. Хайде, Анди?
Сега Либи беше объркан:
— Но, Лазар, отношението между причина и следствие няма нищо общо с реалното пространство. Фактът си е факт. Причинността е просто старомоден постулат на пранаучната философия.
— Предполагам — бавно каза Лазар, — че аз съм старомоден.
Либи не отвърна. Той демонтира устройството си.
Черният диск продължи да се смалява. Когато се смали до една шеста от своя диаметър, внезапно се промени от черен в блестящо бял, докато разстоянието на кораба от Слънцето отново бе достатъчно голямо, за да могат рецепторите да се справят с теглото.
Лазар се опита да изчисли наум кинетичната енергия на кораба — една втора от квадрата на скоростта на светлината (минус малко, коригира се той), умножено по огромния тонаж на „Ню Фронтиърс“. Отговорът не го успокои, независимо дали го определяше в ергове или ябълки.
Осма глава
— Да започнем с най-важното — прекъсна Барстоу. — Аз, както и всички вие, съм изумен от удивителните научни аспекти на настоящата ситуация, но имаме още работа. Трябва незабавно да съставим модел на ежедневието ни. Така че, хайде да оставим математическата физика и поговорим за организацията.
Той не се обръщаше към доверениците, а към хората, заемащи ключови позиции, за да му помагат да осъществи сложните маневри, които биха направили възможно бягството им — Ралф Шулц, Ив Барстоу, Мери Спърлинг, Джъстин Фут, Клайв Джонсън и около дузина други.
Лазар и Либи също бяха там. Лазар бе поверил охраната на контролната зала на Слейтън Форд, като му заповяда да отпраща всеки посетител и най-вече да не позволява никому да докосва уредите. Това създаваше достатъчно работа и представляваше идеята на Лазар за временна терапия. Той бе доловил у Форд състояние на ума, което не му се нравеше. Форд като че ли се бе затворил в себе си. Той отговаряше, когато му говореха, но това бе всичко. Този факт тревожеше Лазар.