Думите й ги впечатлиха, защото Форд представляваше онова рядко нещо в историята, онзи далновиден държавник, чиято стойност бе всеобщо призната още приживе. Съвременните историци го уважаваха за това, че е спасил Западната федерация в поне две от големите й кризи на развитие. Това бе по-скоро негово нещастие, отколкото личен провал — кариерата му бе съсипана от криза, която бе неразрешима с обикновени средства.
— Ив — каза Закър Барстоу, — съгласен съм с мнението ти за Форд и аз самият бих бил щастлив той да поеме поста. Но какво ще кажеш за всички други? За Фамилиите — всички освен тук присъстващите — г-н управителят Форд е символ на преследването, от което те са страдали. Мисля, че това прави кандидатурата му невъзможна.
Ив упорстваше предпазливо.
— Аз не мисля така. Вече се съгласихме, че ще трябва да проведем кампания за обяснение на много смущаващи факти около последните няколко дни. Защо не го направим докрай и не ги убедим, че Форд е мъченик, който се е пожертвал, за да ги спаси? Той наистина е такъв, както знаете.
— Ммм… да, така е. Той не се пожертва първоначално за нас, но у мен няма съмнение, че личната му саможертва ни спаси. Но дали можем или не да убедим другите? Убедете ги достатъчно красноречиво, за да го приемат и да изпълняват негови заповеди — сега, когато той е един вид дявол за тях. Е, просто не знам. Струва ми се, че сте компетентен съвет. Какво ще кажеш, Ралф? Може ли това да стане?
Ралф Шулц се поколеба.
— Истината за едно предположение няма почти нищо общо с неговата психодинамика. Идеята, че „истината ще преобладава“, е просто неизпълнимо желание. Историята не го демонстрира. Фактът, че Форд наистина е мъченик, комуто дължим благодарност, няма връзка с чисто техническия въпрос, който ми задаваш. — Той спря, за да размисли. — Но предложението само по себе си има определени сантиментално-драматични аспекти, които му придават вид на пропагандна манипулация, дори в лицето на сега приетите силни контрапредложения. Да, да, мисля, че това ще мине.
— Колко време би ти отнело да го сториш?
— Ммм… социалното пространство е както „тясно“, така и „горещо“, казано на наш жаргон. Ще трябва да получа положителен фактор на верижната реакция — ако изобщо стане. Но това е непроучвано поле и не зная какви спонтанни слухове се носят из кораба. Ако решите да сторите това, ще искам да подготвя някои слухове преди да закрием заседанието, слухове, които ще подобрят репутацията на Форд. След това, около дванадесет часа по-късно, бих могъл да пусна друг — че всъщност Форд е на борда, защото той е възнамерявал още от самото начало да свърже съдбата си с нашата.
— Хм, дълбоко се съмнявам, че е така, Ралф.
— Сигурен ли си, Закър?
— Не, но… Е, добре…
— Виждаш ли? Истината за първоначалните му намерения е тайна между него и неговия Бог. Ти не знаеш, както и аз. Но силата на предположението е отделен въпрос. Закър, докато моят слух стигне до теб три-четири пъти, дори ти ще започнеш да се чудиш. — Психометрикът направи пауза, взрял се в нищото, докато се консултираше с интуицията си, усъвършенствана повече от век с математически проучвания на човешкото поведение. — Да, ще стане. Ако всички искате да го направите, ще можете да направите публично съобщение в рамките на 24 часа.
— Аз тръгвам — извика някой.
След няколко минути Барстоу накара Лазар да доведе Форд на мястото на събирането. Лазар не му обясни причината, наложила присъствието му. Форд влезе в залата като човек, изправен пред съд, човек, обзет от горчивата увереност, че изходът няма да е в негова полза. Маниерите му издаваха твърдост, но не и надежда. Очите му бяха нещастни.
Лазар бе изучавал тези очи по време на дългите часове, когато бяха затворени заедно в контролната зала. Те имаха израз, който Лазар бе виждал много пъти през дългия си живот. Прокълнатият човек, изгубил последно право на обжалване, твърдото решение за самоубийство, малки неща, изтощени и победени в битката с безжалостните капани — очите на всеки един имаха само едно изражение, родено от безнадеждното убеждение, че времето му е изтекло.
Очите на Форд притежаваха това изражение.
Лазар бе виждал как то нараства и бе смущаван от това. Всички бяха в опасност, а Форд — не повече от останалите. Освен това осъзнаването на опасността предизвиква живо изражение. Защо очите на Форд трябваше да показват знака на смъртта?