— Да, да, разбирам, — прекъсна го капитан Кинг — но защо приемаш, че резултатните вектори трябва винаги да са равни на сегашния ни вектор?
— Защо, това не е нужно, ако капитанът реши другояче — отвърна Либи изненадано — но прилагането на компонент, който би намалил резултатния вектор под сегашната ни скорост, просто би било принуждаване да се върнем назад, без да увеличаваме обсега на настоящите си местоположения на възможни дестинации. Ефектът само би увеличил времето ни на летене до поколения, дори векове, ако резултатният…
— Разбира се, разбира се! Разбирам от основи на балистиката, господине. Но защо отхвърляте другата алтернатива? Защо да не увеличим скоростта си? Защо да не мога да увелича ускорението директно по сегашния курс, ако поискам?
Либи изглеждаше притеснен.
— Капитанът може, ако нареди това. Но това би било опит да се надхвърли скоростта на светлината. Това се предполага, че е невъзможно…
— Точно това имах предвид. „Предполага се.“ Винаги съм се чудил дали това предположение е оправдано. Сега ми се струва, че е настъпил подходящият момент да проверим.
Либи се поколеба, чувството му за дълг се бореше срещу вълнуващото изкушение на любопитството му научен.
— Ако това беше изследователски кораб, капитане, бих бил нетърпелив да опитам. Не мога да си представя визуално какви биха били условията, ако преминем скоростта на светлината, но ми се струва, че ще бъдем напълно откъснати от електромагнитния спектър дотолкова, доколкото се касаят други тела. Как бихме виждали, за да направляваме кораба? — Либи се притесняваше не само от теорията, сега те „виждаха“ само чрез електронен образ. За човешкото око полукълбото зад тях по трасето им представляваше огромно черно петно. Най-късите лъчи бяха намалели до дължини на вълни твърде големи за окото. В посока напред все още можеха да се видят звезди, но тяхната „видима“ светлина бе съставена от най-дълги херцови вълни, претъпкани от „неразбираемата“ скорост на кораба. Тъмните „радио звезди“ светеха с първа сила; звезди, на които липсваха достатъчно дължини на вълните, бяха станали незабележими. Познатите съзвездия се различаваха лесно. Фактът, че те виждаха чрез образ, изкривен от ефекта на Доплер, се потвърждаваше от анализа на спектъра. Линиите на Фраунхофер не просто са се преместили към виолетовия край, а са преминали отвъд, извън полезрението, и са били заменени от неизвестни дотогава видове.
— Хм… — отвърна Кинг. — Разбирам какво имаш предвид. Но аз със сигурност бих искал да опитам, проклет да съм, ако не е така. Но съм съгласен, че и дума не може да става с пътници на борда. Много добре, пригответе ми груби курсове за звезди от тип „Г“, които са разположени вътре в това ваше място и не твърде далеч. Да речем десет светлинни години за първото ви търсене.
— Да, сър. Не мога да предложа нищо в този обсег от типа „Г“.
— И така? Тук е самотно, нали?
— На единадесет светлинни години във вътрешността на мястото имаме Тау Цети.
— Г5, така ли? Не е много добре.
— Не, сър. Но имаме истински тип СОЛ, Г2 — каталог ЗД9817. Но е на повече от два пъти по-голямо разстояние.
Капитан Кинг захапа кокалчето на един от пръстите си.
— Мисля си, че ще трябва да го предложа за обсъждане на по-възрастните. С какво предимство във времето разполагаме?
— Не зная, сър.
— Е? Добре, разбери тогава. Или пък, дай ми данните и аз ще го сторя. Нямам претенциите да съм добър математик, като теб, но всеки кадет би решил тази задача. Равенствата са доста прости.
— Така е, сър. Но аз не разполагам с данните за равенството за съкращаване на времето, защото сега няма начин да измеря скоростта на кораба. Виолетовото изместване е безполезно. Не знаем какво означават линиите. Страхувам се, че трябва да изчакаме, докато получим доста по-дълга базова линия.
Кинг въздъхна.