— Политиката — прекъсна го сенаторът — е много сложна и изключително практична работа. Трябва да гледаш на нея практично. Не можеш да си позволиш да подхождаш емоционално. Първото нещо, което трябва да запомниш, е никога да не подхождаш емоционално към нищо. Е, добре е да изглеждаш емоционален. Понякога това има известно въздействие върху електората. Но преди да си позволиш това, трябва вече внимателно да си обмислил всичко. Можеш да проявяваш емоции за ефект, но никога защото наистина си развълнуван.
— Така, както го казвате, не ми звучи много добре, сенаторе. На човек му остава малко гаден вкус в устата.
— Естествено, зная — отвърна старецът. — Познавам този вкус от собствен опит. Просто изключи мозъка си за него, това е всичко. Разбира се, чудесно е да си велик държавник и хуманист, но преди да станеш държавник, трябва да си мръсен политик. Първо трябва да те изберат. А това никога не може да стане, без да се почувстваш малко мръсен.
Той остави чашата на масичката до стола си, потърси с ръка бастуна си, откри го и тежко се надигна.
— А сега запомни — каза сенаторът. — Преди да кажеш каквото и да било, първо се свържи с мен. Може да се каже, че съм развил политически инстинкт за слабите места и рядко греша. Там горе на Капитолия научаваме разни неща. Имаме доста добри канали. Ще разбера, когато предстои да стане нещо, така че ще имаме време да го обмислим.
19.
Пресконференцията беше минала добре. Бяха подготвили телевизионното изявление на президента. Часовникът на стената показваше, че минава шест. Телетипите тихо продължаваха да тракат.
— Най-добре да си тръгваш — каза Уилсън на Джуди.
— Време е да затваряме кепенците.
— Ами ти?
— Ще поостана още малко. Вземи моята кола. Аз ще си повикам такси и ще я прибера от вас.
Той бръкна в джоба си, извади ключовете и й ги подхвърли.
— Когато дойдеш — рече Джуди, — качи се при мен да пийнем по нещо. Ще те чакам.
— Може да стане късно.
— Ако е прекалено късно, защо да си правиш труда да се прибираш? Миналия път си остави четката за зъби у нас.
— А пижама? — попита той.
— Че кога ти е трябвала пижама?
Уилсън лениво й се усмихна.
— Добре — съгласи се той. — Значи четка за зъби и без пижама.
— Може би така ще се компенсираш за днес следобед — каза Джуди.
— За какво днес следобед?
— Не си ли спомняш? За онова, което бях замислила.
— А, онова ли?
— Да, „а, онова ли“. Никога не съм го правила така.
— Ти си едно безсрамно хлапе. А сега, бягай.
— От кухнята ще пратят кафе и сандвичи в залата за пресконференции. Ако им се примолиш, все ще ти подхвърлят някоя коричка.
Той седна и я проследи с поглед. Тя вървеше уверено, но с изящество, което винаги го интригуваше и озадачаваше, сякаш беше фея, съзнателно опитваща се да се представи за земно същество.
Уилсън подреди на купчина разхвърляните по бюрото листове и ги отмести настрани.
Поседя неподвижно и се заслуша в странните шумове на сградата. Някъде звънеше телефон. Чуваха се стъпки. В залата за пресконференции някой пишеше на машина. Телетипите до стената продължаваха да тракат.
Всичко това бе лудост. Пълно безумие. Никой нормален човек не би го повярвал. Времевите тунели и извънземните бяха глупости, които гимназистите гледаха по телевизията. Възможно ли бе това да е илюзия, масова истерия? Когато на другата сутрин слънцето изгрееше, нямаше ли всичко да е изчезнало и светът отново да се е върнал към старото си ежедневие?
Той отблъсна стола си назад и се изправи. Няколко лампички на пулта на Джуди премигваха, но Уилсън не им обърна внимание. Излезе в коридора и тръгна към изхода. В градината навън летният ден си отиваше и дърветата по моравата хвърляха дълги сенки. Цветните лехи се разкриваха в цялата си прелест — рози, хелиотроп, здравец, кошнички и маргаритки. Той погледна към паметника на Уошингтън, величествено изправил се в класическата си белота.
Изведнъж чу зад себе си стъпки и се обърна. Зад него стоеше млада девойка, облечена в бяла роба, спускаща се до обутите й в сандали крака.
— Госпожице Гейл — малко сепнато каза Уилсън. Каква приятна изненада.
— Надявам се, че не съм направила нищо нередно. — отвърна тя. — Никой не ме спря. Нали мога да идвам тук?
— Естествено. Като гостенка…
— Трябваше да видя градината. Толкова много съм чела за нея.
— Значи никога не сте идвали тук?
Девойката се поколеба.
— Идвала съм. Но не беше същото. Нямаше нищо общо.
— Хм — каза той, — предполагам, че всичко се променя.