— Чудесно — прекъсна го президентът, — стига да се съгласи. Ще я придружиш ли, Стив?
— Естествено, сър. Но колата ми не е тук. Джуди се прибра с нея.
— Можеш да вземеш някой от автомобилите на Белия дом. И шофьор. Навярно е най-добре с вас да е и човек от секретните служби. Може да изглежда глупаво, но пътят е дълъг.
Той вдигна ръка и избърса лицето си.
— Моля се на Господ, господин Гейл — каза президентът, — ние с вас, вашият и нашият народ да можем заедно да решим този проблем. И това е само началото. Ще стане още по-тежко. Ще ни оказват силен натиск. Мислите ли, че гърбът ви е достатъчно як и че кожата ви е достатъчно дебела?
— Струва ми се, че да — отвърна Гейл.
24.
Посетителят на министъра на правосъдието беше стар и ценен приятел. Двамата бяха съквартиранти в Харвард и през годините оттогава не преставаха да поддържат връзка. Райли Дъглас знаеше, че до голяма степен дължи назначението си в кабинета на добрите думи и навярно на политическия натиск, упражнен от Клинтън Чапман, човек, който оглавяваше един от най-престижните индустриални комплекси в страната и бе от основните спонсори на партията.
— Зная, че си много зает — каза Чапман, — и при тези обстоятелства няма да ти отнема много време.
— Чудесно е да видиш приятелско лице — отвърна Дъглас. — Направо ще ти кажа, че няма да се съглася с това. Не че няма смисъл, не е така. Но ние прибързваме. Президентът прие на доверие този разказ за пътуването във времето и доколкото виждам, в момента няма друго обяснение, затова ми се струва, че трябва да проучим повече въпроса, преди да се ангажираме с нещо.
— Виж сега — каза Чапман. — Съгласен съм с теб — не бих могъл да съм по-съгласен. Днес следобед повиках някои от моите физици. Нали знаеш, сред няколкото ни клона имаме уважавани учени. Е, както казах, повиках неколцина от тях и заедно поумувахме по тази работа с времевите тунели…
— И те са ти казали, че не е възможно.
— Не точно това — отвърна Чапман. — Всъщност тъкмо обратното. Не че някой от тях имаше представа как точно може да се постигне, но ми казаха — и това много ме изненада, — че въпросът за посоката, в която тече времето, и защо точно тече така е бил обект на проучване и научни спорове от много години. Приказваха за неща, които не разбрах, и използваха термини, които никога не съм чувал. Например за времеви стрелки и гранични условия — очевидно тези времеви стрелки могат да се разглеждат от различни страни — статистически, биологични, термодинамични и така нататък. Приказваха за принципа на забавянето на вълната и за причинността, спориха за уравненията на времево-симетричното поле и крайният извод очевидно е, че макар на основата на съвременните познания и проучвания всичко това да изглежда невероятно, всъщност не съществува твърдо и убедително доказателство, че не е възможно. Вратата остава открехната. Ако някой я побутне, може и да стане възможно.
— Искаш да кажеш, че след стотина години…
Чапман кимна.
— Предполагам, че е така. Опитаха се да ми обяснят нещо, но не успях да го разбера. Нямам основните познания, за да го разбера. Тези учени имат свой собствен жаргон и за хора като теб и мен това направо е чужд език, за чието съществуване дори не сме подозирали.
— Значи може да е вярно — каза Дъглас. — От гледна точка на онова, което става, очевидно е вярно. Изглежда, няма друго обяснение, но според мен не трябва да правим нищо, докато не сме съвсем сигурни. И макар че не мога да се сетя за друго обяснение, ми е много трудно да повярвам в това.
— Какво точно има намерение да направи правителството? — попита Чапман. — Разбрах, че искат да построят нови тунели и да пратят хората от бъдещето още по-назад в миналото. Имат ли представа колко ще струва? Или колко време ще отнеме? Или…
— Нямат никаква представа — отвърна Дъглас. — Абсолютно никаква. Но ако може да се направи нещо, ще трябва да го направим. Хората от бъдещето не могат да останат тук. Не е възможно. Някак си трябва да се избавим от тях.
— Струва ми се — каза Чапман, — че това ще струва много пари. И че съпротивата ще е огромна. Може да се наложи увеличаване на данъците, а хората няма да го допуснат.
— Замислил си нещо, Клинт.
— Да, прав си. Нещо като хазартна игра.
— Винаги си имал късмет в хазарта — каза Дъглас. Имаш лице на покерджия.
— Това ще струва много пари — рече Чапман.
— Пари на данъкоплатците — прибави Дъглас.
— Зная. Пари на данъкоплатците. И това навярно означава, че догодина ще загубим изборите. Знаеш, че винаги съм бил щедър в помощите си за предизборната кампания и рядко съм искал услуги. И сега не искам. Но при известни обстоятелства може да обмисля въпроса да помогна с нещо по-съществено. Не само на партията, но и на страната.