Доктор Уиндзър се обърна и с препъване се насочи към очакващите го репортери. Объркано поклати глава. Не можеше да повярва. Това не можеше да е истина. Това беше невъобразимо. Това бе богохулствено.
След всички години на човешко страдание, след всички търсения на истината, след всички светци и мъченици не можеше да се е стигнало до това!
27.
Комендантът на Форт Майър генерал Даниъл Фут ги очакваше в кабинета си заедно с още трима мъже.
— Не трябваше да идвате сами — рече той на Уилсън. — Казах го на президента, но той не ме послуша. Предложих да пратя ескорт, но той ми забрани. Отговори, че не искал автомобилът да привлича внимание.
— По пътя почти нямаше движение — отвърна Уилсън.
— Времената са неспокойни — поклати глава комендантът.
— Генерал Фут, запознайте се с госпожица Алис Гейл. Баща й е човекът, който се свърза с нас.
— Радвам се да се запознаем, госпожице Гейл — отвърна генералът. — Тези трима господа ми разказаха за баща ви. Радвам се, че сте дошли с тях, господин Блак.
— Благодаря ви, сър — каза Блак.
— За мен е удоволствие да ви представя представителите на собствения ми народ — рече Алис. — Доктор Хардуик, Никълъс Хардуик, това са господин Уилсън и господин Блак. Доктор Хардуик е нещо като Алберт Айнщайн на нашето време, господа.
Едрият, тромав, напомнящ на мечок мъж й се усмихна и каза:
— Не трябва излишно да ме хвалиш, скъпа. Ще очакват прекалено много от мен. Господа, много ми е приятно да се запозная с вас. Всичко това трябва да ви е до известна степен неприятно. Радвам се, че реагирате толкова бързо и положително. Вашият президент трябва да е изключително необикновен човек.
— И ние смятаме така — отвърна Уилсън.
— Това е доктор Уилям Къмингс — продължи Алис. Доктор Хардуик е наш съгражданин, но доктор Къмингс идва от района на Денвър. Баща ми и другите сметнаха, че ще е най-добре да е тук с доктор Хардуик, когато се срещнете с нашите учени.
Къмингс бе дребен плешив мъж с набръчкано лице. Приличаше на джудже.
— Радвам се, че съм тук — рече той. — Всички ние се радваме, че сме тук. Трябва да изразя дълбокото ни съжаление за онова, което се случи при тунела.
— И накрая — каза Алис, — доктор Абнър Озбърн. Наш дългогодишен семеен приятел.
Озбърн прегърна момичето през рамо.
— Другите господа са физици — рече той, — но аз съм по-низше същество. Аз съм геолог. Кажи ми, скъпа, как е баща ти? Потърсих го след като излязохме, но не успях да го открия.
Комендантът дръпна Уилсън за ръкава и двамата се отделиха настрани от другите.
— Кажете ми — попита генерал Фут, — какво знаете за чудовището?
— Не сме научили нищо повече. Предполагаме, че се е насочило към планините.
Фут кимна.
— Мисля, че сте прави. Ние получихме няколко съобщения. Всъщност по-скоро слухове. Всички идват от запад. От Харпърс Фери, Страсбърг, Лъри. Трябва да грешат. Нищо не е в състояние да се придвижва толкова бързо. Абсолютно сигурни ли сте, че е било само едно?
— Би трябвало вие да знаете — лаконично отвърна Уилсън. — Вашите хора са били там. Според нашата информация едното било убито. Другото избягало.
— Да, да, зная — каза генералът. — Скоро ще докарат убитото чудовище тук.
„Фут е разтревожен“ — помисли си прессекретарят. Нервничеше. Дали знаеше нещо, което не бе известно на Белия дом?
— Искате да ми кажете нещо ли, господин генерал?
— Не. Абсолютно нищо — отвърна той.
Кучият му син. Опитваше се да скрие нещо от Белия дом. Нещо, за което по-късно можеше да приказва в офицерския клуб.
— Струва ми се — рече Уилсън, — че е най-добре да тръгваме.
Излязоха и се качиха в автомобила. Блак седна до шофьора, Уилсън и Озбърн заеха сгъваемите междинни седалки.
— Може да ви се струва странно — каза Озбърн — че в групата има геолог.
— Така е — призна Уилсън. — Не че не сте добре дошли.
— Смятахме, че може да имате въпроси за миоцена — поясни ученият.
— Искате да кажете за нашето отиване там. Заедно с вас.
— Това е един от начините, по които може да се реши проблемът.
— Значи сте съвсем сигурни, че няколко от чудовищата ще успеят да минат през тунелите, така ли? Че ще дойдат достатъчно от тях, за да ни принудят да се върнем в миналото?
— Определено не — отвърна геологът. — Надявахме се нито едно да не стигне дотук. Взехме предпазни мерки. Не мога да си представя какво може да се е случило. Не съм склонен да смятам, че това чудовище…
— Но не сте сигурни.
— Прав сте. Те са чудовищно хитри твари. Притежават изключителни способности. Биолозите ни могат да ви кажат повече.
— Тогава защо смятате, че трябва да се върнем в миоцена?