Тя вдигна поглед към него.
— Малко. Лежах с отворени очи и си мислех. Страх ме е. Положението не върви на добре, нали, Стив?
— Така е — призна той. — Прекалено е сериозно, за да се справим. Ако не трябваше да бързаме, нямаше да е толкова зле. Само да имахме малко повече време.
Тя посочи към вратата, водеща към залата за пресконференции.
— Няма да им го кажеш, нали?
Той се усмихна.
— Не, няма да им го кажа.
— Питаха кога ще се срещнеш с тях.
— Съвсем скоро — отвърна Уилсън.
— И аз трябва да ти кажа нещо — рече Джуди. — Няма смисъл да чакам. Връщам се вкъщи. В Охайо.
— Но аз имам нужда от теб.
— Можеш да си вземеш някоя от другите секретарки. Само след няколко дни няма да усещаш никаква разлика.
— Нямам това предвид…
— Зная какво имаш предвид. Нуждаеш се от мен като любовница; Така е вече от… от колко време? От половин година. Този проклет град. Омърсява всичко, до което се докосне. Някъде другаде може би щеше да се получи. Но не и тук.
— По дяволите, Джуди — каза той, — какво ти става? Да не би да е, защото снощи не дойдох…
— Навярно отчасти и заради това. Но не само заради това, разбира се. Зная защо трябваше да останеш. Но се чувствах толкова самотна, случиха се толкова много неща… седях, мислех си и бях уплашена. Опитах се да се свържа с майка ми, но линиите бяха заети. За Бога, бях едно бедно, уплашено момиченце, което тича при мама. Просто изведнъж всичко се промени. Вече не бях лъскавото, компетентно вашингтонско курве — бях хлапе с плитчици в малко, затънтено градче в Охайо. Всичко започна с това, че се уплаших. Кажи ми честно, имах ли основание да се плаша?
— Да — сериозно отвърна той. — Самият аз донякъде съм уплашен. Всички са уплашени.
— Какво ще стане с нас?
— Проклет да съм, ако зная. Но не говорехме за това.
— Чудовища, които дебнат навсякъде — рече тя. Прекалено много усти, които трябва да бъдат нахранени. Всички се бият или се готвят за бой.
— Приказвахме за това, че искаш да се върнеш в Охайо. Няма да те питам дали говориш сериозно, защото зная, че е така. Предполагам, че си късметлийка, защото имаш къде да избягаш. Повечето от нас нямат. Иска ми се да те помоля да останеш, но няма да е честно. Нещо повече, ще е егоистично от моя страна. Но все пак ми се иска да останеш.
— Имам резервация за самолет — каза Джуди. — Всички телефонни линии бяха заети и ужасно се изненадах, че успях да се свържа. Страната е в паника. В такова време човек се чувства ужасно безпомощен.
— В Охайо няма да ти хареса. Когато стигнеш там, няма да ти хареса. Щом се страхуваш във Вашингтон, в Охайо ще е същото.
— И все пак ще замина, Стив. Самолетът ми е в шест и петнайсет следобед.
— И не мога да те разубедя с нищо?
— Не можеш да ме разубедиш с нищо — каза тя.
— Тогава най-добре да се срещна с пресата. Имам да им съобщавам някои неща.
36.
Сенатор Андрю Оукс се надигна от дълбините на стола, в който беше потънал, и каза:
— Не съм съвсем сигурен, че е разумно да връщаме в страната всички тези войски, господин президент. Трябва да оставим хора в базите си. И ми се струва, че прекалено бързо си позволяваме да изпадаме в паника. Някакви си дребни чудовища нападнали курник в западна Вирджиния и ние веднага връщаме войските. Не ми изглежда правилно. И не съм сигурен, че е съвсем разумно да съобщаваме на журналистите за тези чудовища. Ще хвърлим страната в смут.
— Сенаторе — каза конгресменът Нелсън Ейбъл, — струва ми се, че нещо бъркате протокола. Не са ни поканили тук да решаваме дали да върнем войските, а по-скоро да ни съобщят за това и да ни обяснят причината.
— И все пак смятам — отвърна сенатор Оукс, — че президентът Хендерсън би искал да научи мнението ни. Може да не се съгласи с него, но мисля, че би трябвало да го чуе.
— Точно така, Анди — рече президентът. — Знаете, че през всички тези години често съм ви изслушвал и почти също толкова често съм се възхищавал на казаното от вас. Това не означава, че съм се съгласявал. В повечето случаи е ставало обратното.
— Така е — отвърна Оукс. — Но това никога не ми е пречило да казвам каквото мисля. И смятам, че е чиста глупост да връщаме войските. Няма да е нужна цялата ни военна мощ, за да се справим с някакви си малки чудовища.
— Струва ми се, стана пределно ясно — каза сенатор Брайън Диксън, — че чудовищата няма да останат малки. Единственият разумен начин да се справим с тях е да ги унищожим преди да са пораснали и да са се размножили.
— Но откъде знаем — настоя Оукс, — че наистина ще пораснат или че ще се размножат? Осланяме се на думите на хора, избягали при нас, защото не са били в състояние да се изправят срещу тях. А не са били в състояние да се изправят срещу тях, защото са били беззащитни. Не са имали армия, оръжия…