— Не ми харесва гордостта ти, гордостта е затъпени оръжия, ръждиви доспехи…
— Не знам златните какво означават, но са меки пък те… Нека видя Димна, нека говоря с нея. За какво е ежбата, каква ѝ е тъжбата… Мога ли да ви помиря? Войска аз си имам, но войни не обичам. Погиват подчинени хора заради някоя мома, мера, плячка неподелена… Накрая всички отиват да си говорят с Влас, вдовиците опъват жили, царете се накичат с още някой бисер или си вземат нова жена…
— Каква войска имаш? — попита царят, без да обръща внимание на другите ми приказки. — От войници-къртици?
Ех, смях се люшна, чак борините по стените щеше да изгаси! Сложиха ме, с една дума, на мястото ми. Повел ми Газен Перо войска от къртици…
И тогава както вуйчо казва, „да видиш ти, братко мой!“, като се изстъпи моята Ветра, че като литна копието от ръката ѝ, изби му короната, заби я в трона — от главата му косъм не мръдна!
Стана тихо, да чуеш как мравките се молят на боговете си.
Всички мълчаха, не смееха нищо да направят, че главите им бяха по-мили от службата, а всяка служба бездруго повелява никога нищо да не предприемаш…
Аз пък, да не остана по-назад, а и да се изфукам пред Ветра, тласнах светкавичка… Жезълът в царските ръце се огъна от горещината, клюмна като подкопано цвете.
Още всички си мълчаха, аз казах „тънко, ясно и високо“, както искаше оня гъзохранец:
— А армия имам голяма, никой не е виждал такава! — и се обърнах да си ходим.
Ама цар по гръб пада ли?! Смигна той, яви се юнак — буков ствол, с меч грамаден, по муцуната разбираш — алчен за кръв, за жестокост, смъртта го радва, ръмжи му се!
И идва към мене, но ме избута Ветра:
— Остави ме аз да го победя! Той не е за тебе, не ти е достоен! Това е на цар Гореслав храненик. Нека аз…
Зачудих се, но в това време Ветра стъпна напред, взе си копието, ръгна. Оня не очакваше, отстъпи, спъна се, из тълпата смях мина дори. Но това беше началото само… Викаха името Зъбер, може би го прекоросваха така. Зъбер освирепя, нахвърли се с меча към Ветра. Хич и не гледаше, че с дългото копие беше трудно подвижна срещу меча му тя, напротив, скотът тъкмо от това искаше да се възползва… Настъпваше за близък бой…
Моята Ветра, възправена, в мечия кожух, със затворено лице от камък, почти без да се движи, въртеше копието, мечът не можеше да я доближи… Но оня се усети, не ѝ даваше да отбива плоското на меча, завърташе го така, че копието да среща острото… Захвърчаха трески. Ветра се преместваше една крачка встрани, ръгаше странешком. Един-два пъти почти щеше да го прониже, но Зъбера пъргав! Изплъзваше се…
Яростта обхвана и двамата! Царят, начело на тълпата, ревеше: „Убий я, съсечи я тая пощръкляла телица!“.
Аз и Страшо викахме: „Прости му! Прости му! Глупак е!“.
Радота, изкривил уста: „Разпарчетосай го, после ще го сглобим на крастава жаба!“.
Спомних си какво говореше Мокра горе на небето. Така си е, шумът на битките заглушава всичко и сам човекът е заглушен. Но трябва да се биеш, за да те чуят и тези, които нищо не посмяват и нищо не предприемат.
Ако низката сган от върколаци-караконджовци иде преди важните събития и съдбовни промени, то тази тук угодническа царска тълпа иде най-накрая, като чакалите и лешоядите.
Разбрах, че не ме е страх за Ветра! Не може такъв тъпанар да я победи! И бог да бе, пак видял би се в чудо с моята жена! Копието продължава човека. Почувствах тогава Ветра дълбоко, разбрах как ме е дарила съдбата, като ни е събрала с нея…
— Покажи му, Ветре, кои сме ние — казах със спокоен невисок глас.
Ветра ме погледна през рамо, оголи зъби едновременно в усилие и в усмивка и закова Зъбер за стената. Залата изпъшка, Ветра изтегли копието от гърдите му, обърна се към царя в стойка с копието при нозе, застина.
Замлъкнахме всички. Чувахме предсмъртното хъркане и давене на Зъбер.
Радота излезе пред цар Гореслав и каза:
— Най-стар съм от всички в тази разправия, царю. Нещичко все съм направил и за тебе, и за града ти. Чуй ме. Нека спрем сега, нека забравим, нека загърбим, нека тръгне всеки подир съдбата си. Да не грешим, да не се нараняваме повече!
Но цар ли е, уви, няма за него покой, няма забрава:
— Радота, ти уби змея, който щеше да убие Димна! Не ти се радвам! Сега заради тебе и челядта ти ме чака война, иде разорение на народа ми дори ако ще да победя. Искам и твоят син да се бие!
Страшимир стъпи напред и рече:
— Но щом свършим, както и да свършим, моите хора свободно си тръгват.
— Давам дума! — доволно рече цар Гореслав.
Стана му драго и ясно защо: какъв звяр излезе срещу Страшо, леле, къде ги намираше този цар! Човек ли, жабалака ли — не знам! Грамаден като слон от старите, косматите; див като мечок, злобен като тигър с обърнати зъби от едно време, яростен като вълчица с нападнато вълчило.