Лаком за смърт, гладен-жаден за клане. Щастливо се ухили срещу Страшимир, сякаш медена круша му поднасяха да изяде… Насочи меч.
Преди да насочи меч, Страшо каза:
— Ако искаш — да не се бием, един вече събира душата си и скоро ще я пусне при Влас долу…
Оня се изсмя с ненавист и презрение, злобно се разпеняви:
— Бий се, слабако жалък!
Тълпата в залата заджавка и задюдюка към Страшо.
И тогава вдигна наш Страшимир меча си, изкован от Сварога, замахна с лъжливо движение уж да сече отгоре, ръгна отдолу, разпра това чудовище от корема до врата… Заслужаваше си името побратимът! Изкорми го като пъстърва с първото движение и всички се смръзнахме. Вътрешностите меко шляпнаха една след друга на пода, оня се стовари възнак върху тях.
Страшимир застана с кървав меч пред гърди към Гореслав и каза:
— Не съм искал още кръв. Вие бяхте жадни.
Тогава просто си тръгнахме. Не ни спря цар Гореслав, свитата му не ни спря, нито стражата му. Всички разбрахме, че не сме едни за други, че живеем в общ свят, с общи богове, но с различни небеса.
Глава 5
Смелост да жертваш, смелост да желаеш
У дома седнахме да помислим. Малко смешно изглеждахме — победители, потиснати от победата си.
Ветра се свенеше да разказва за себе си, но то се знае малките, Вишна, Друда направо извадиха душата на Страшо — миг по миг да разкаже-покаже какво се е случило. Каквото кажеше, те го разиграваха веднага, врява! Накрая Страшо изпъшка: по-лесно му било с оня слон да се бие, отколкото с тях, женички-дечички, да се разправя! Но те не му обръщаха внимание. Хайде пак как това, как онова, ами Ветра? Ами ти? Какво каза царят? Ами татко Перо? Кажи, мамо Ветре! А? Друг път не може ли и ние да гледаме, като ще има такива подвизи с царско посрамване?
Вишна бледа го гледаше, но с такава обич, че тя сама, да бихме я пуснали да скита, изтребила би всеки враг до последно коляно…
И се почна игра на цар Гореслав — без край!
А ние седим и се гледаме. Накрая Радота каза:
— Тъй излиза, че щем не щем — не можем веднага да си тръгнем…
— Прав беше, вуйчо, че се намъкнахме между плесниците… Аз така го разбирам, че сега трябва да идем и при нашата момичка Димна да научим как така ѝ е пораснала работата…
— Ами Вишна още тогава каза, че вижда на главата ѝ корона — припомни Друда.
— То, че ще стане, ще стане — каза Вишна, — то се вижда ясно, но краят само…
— Да вървим тогава…
— Ние с децата и с Ветра имаме изненада за вас, дружино! Я елате, деца! — сбрахме се всички.
— Хайде сега пък да чуете нашия запъртък Търсен каква велика тайна омайна, пазена, пък запазена, ще ви каже!
Всички се зачудиха, децата се закискаха от удоволствие. Търсен се изправи, важен, горд и казва, като поглежда към мен и Ветра дали правилно говори:
— С татко и майка, тайно от всички, пращахме товари с греди, платно и други нужни неща в оня рибарския град и там един момък правѝ-струва̀ пък построи кораб за всички нас!
— Сердан се казва, Вишно, знаеш го ти, морячето… — обясни Меда и облещи лице също като неговото.
Вишна се засмя.
— Знам го, оня мушморок, дето се кле за мене.
— Ще си идем у дома по моря и по реки! — и както си беше свикнала, Тревна се загледа надалече в себе си… Очите ѝ светеха.
— Ех, че хубаво, Перо, как добре сте го намислили, кога сколасахте! — Друда чак се насълзи…
— Вуйчо, натоварваме се всички с коне, с добитък, едно-друго разпродаваме, по пътя и покрай Димна ще минем да я видим и нея, да я изпитаме за нейната истина…
Не искам тук да стоя повече, искам у дома, там ни е мястото! Не са го виждали децата още! Радота, като видят нашите този кораб, с белите платна, с тисовите гребла — ами че те на колене ще те молят да им вземеш ечемика!
Всички се засмяхме щастливо, а вуйчо Радота, велик вожд, жрец, княз, воин, чародей, добави замислено:
— А оттук сол мога да им откарам…
Ех, захласнахме се от смях, отпуснахме сърца, наду Баган кавала, тропнах огнена ръченица с Тревна, до трета пот издържах, предадох се на това дете, то по пода не стъпва, лека тревица, пъргава птица! Хайде и другите скокнаха да играят, но пред нея никой не може да излезе, всекиго надиграва! Вишна да видите-чуете като запя нейните пък песни! Тя със славеи в гърлото! Гласът ѝ сладък, думите ѝ — нежни и горещи — боднат ти сърцето, стегнат ти гърлото, стане ти радостно, спокойно…