Баган се обърна към мен и Ветра.
— Пускате ли ме, мамо и татко, да служа на Димна?
— А ти искаш ли, Багане? — но нямаше нужда да отговаря с думи наш Баган, тъй му святкаха очите…
— Кажи, Димно, преди да си тръгнем оттук и да си оставим сина при тебе — какво се е някога случило? Казахме на цар Гореслав, че няма да се бием за него. Но и за тебе няма да се бием. Нека поне знаем за всичко, Баган ти оставяме, сина ни!
— Войска от зли сили, водени от Мора, опитва да пробие този свят за слава на смъртта и отвъдното. Перо, ето защо така постъпваха Влас и Сварога, че и Даждбог… Затова Мокра със стиските съдби на хора и богове трябваше да заживее на небето… Мисли за това… Бог богу око не вади… Има много още…
Затова бяха истините прекоросани, беше изкаран Гореслав наследник на царството в града там, като беше той само един пастир и изкусен свирец. Русалките го харесваха, обичаха да им свири по хорища и по русалии… Но град ли е, то не са само свирни и песни, то са пари и корони… Нищо не става както е в едно семейство. Не е като в кошер подредено. Там снежинките как се завъртат — не ти е дадено да познаеш, пък ти си вярвай, че виждаш откъде духа вятърът! Моите равнини до заливите и те вече живеят така. Идва и във вашите дъбрави, Перо! Не е лошо, не е добро, друго е, братко.
Та Гореслав… Нали знаеш, хубав мъж и до небето прокопсва, но накрая не скопосва… Той е умен, грижеше се за мене, но като се усетиха в сила, всичките тези уроди, мъжки и женски откъслеци, го настроиха срещу мен, изпиха му ума… Налепиха гнила плът по сенки, по мъждукащи нощни светлинки, по неясни спомени, хората повярваха, той повярва…
Заградиха реката на времето, отклониха я по русло, където не е определено да тече…
Има още много, казах, но сега не мога да ти разкажа всичко… Искат да укрепят този град като седалище на злото и злобата… покруса и ужас, това искат… Татко Радота, там, където ме намери, захвърлена и унизена, не ми беше мястото. Ти ме спаси. Ти разяри небето. Мислеха, че като унижат и Перо, светът ще е техен… Но не стана така. И няма да бъде така.
Събрах дружина верни хора, войска, повела съм ги да си възвърна града. Ако успея, ще се съберем да празнуваме.
Тези нечовеци и нехора и вие ще ги срещнете, да знаете! Пазете се!
А за Баган не се бойте, ще го пазя и от майка му повече… — Димна се усмихна и погледна към Баган, който мереше доспехи. Како Ветре, щом съм аз до него, все едно ти си до него, да знаеш! — Ветра тревожно я прегърна, целуна челото ѝ, а Димна — ръката ѝ.
Вишна се взря над главата ѝ:
— Ех, момичке-царичке, посестримо, много беди ще преодолееш! Ти ме предупреди да пазя Страшо, сега аз ще ти кажа какво виждам за тебе, калино — не можеш да убиеш змията, без да помогне родата…
— Разбрах те, како Вишне, благодаря ти за думите — каза тихо Димна.
Ние, другите, всички гледахме-мигахме като мишки в паспа̀л, не ни беше ясно какво си казаха двете.
— Не е важно кой ще бъде цар, как е справедливо, как е несправедливо, мили мои хора! Важна е наредбата на света, важно е да се научим да литваме като птици през есента и да можем да се върнем през пролетта! Благодаря ви, побратиме Перо, посестримо Ветро, че пуснахте Баган с мен! Знам, че не ви е лесно, но без него щях да съм неуверена. С него — ще провиждам и ще пребъда!
— А — щастлива ще бъдеш ли с него? — все пак попитах.
— Не съм родена да препускам по бойни полета с насочен меч, бате Перо! Родила съм се да бъда негова, а той да е мой! Ще видите как грее нашата звезда, ще се радвате! Аз го знам, той само го усеща, но ще го научи! — и откак познавах Димна, за пръв път се засмя щастливо. Прегърнах я братски. Тя яхна врания си кон.
До нея Баган с нова ризница, препасан с меч, дорестият му жребец гази нетърпеливо — как го гледаше Димна нашия син Баган! Всички едно и също видяхме, веднага разбрахме: за малко време много беше пораснал и такава лика-прилика си бяха с Димна, че всички го виждахме, само той — както си е в нашата рода — не…
Тръгнахме си. Кой баща ще спира детето си да литне от гнездото!
Харесах тази момичка, напомняше ми по смелост моята Ветра. Докато се качвахме на кораба, видях как се строиха пешите воини и потеглиха в строй към града, още конници ги последваха и засега най-отзад наш Баган редом до Димна — един до друг като два млади леопарда…
Но си ми беше мъчно.
Красотата им ме прониза с обич и болка.
Глава 7
Земни процепи, морски валози, човешки нежности
Сердан насочи кораба в открито море. Силният вятър, пяната по разтърчалите се вълни подсилваха усещането, че най-сетне наближаваме нашите дъбрави. И родените там, и тези, които не ги бяха още виждали, се стремяхме към тях. Към тях, натам!