Наближавахме устието на реката, която изтичаше от нашето езеро и се вливаше в морето…
Времето не беше хубаво. Хоризонтът се разми, пропадахме между големи вълни — спомних си Мокра и думите ѝ — Сердан показа на какво е способен. Момчето управляваше кораба ни ловко, Меда го хвалеше, че лови с платната и въздишка на мишка… Той се хилеше доволно с щръкналите си уши на похвалите, нагъваше кой каквото му беше поднесъл…
Радота гледаше мъглата, довличана от ветровете и пъшкаше — „Ех, не може без буря…“
— Радота, няма по-смел човек от тебе, не съм виждал такъв! Но все се оплакваш от това и онова, че не е както трябва!
— Не се оплаквам, Перо! Искам всички да са добре, искам да е защитено племето, света, боговете, животните, дърветата, тревите! Една трева да е накриво — и вече мърморя, прав си!
— Но той светът така е устроен!
— Ти пък, Перо откъде знаеш?
— Тъй мисля. Говорих и с богинята Мокра на небето. Не ми е казала точно това, но каза, че колкото и да предпазваш света, не знаеш кога ще се килне — дали ще си юнак, дали ще си бог…
— Недоволствам, защото сме свободни хора ние и искаме всичко да е наред! Но може би си прав, сине, може би съм станал мърморко, защото остарявам, към пасищата на Влас гледам… Старите хора са тревожни и мърморят, защото скоро ще ходят в друг свят и виждат всичко тук много подробно… Както и да е! Свободните хора могат да постигнат всичко! Длъжни са да искат!
— Ти пък! Мъж в силата си…
Друда, която беше наблизо, се изкиска.
— Вуйчо ти Радота, ако не се оплаче, няма да е той… А че е мъж — мъж е! — и пак се изкиска…
Радота я погледна.
— Друдо, като се смееш така — то все нещо се случва!
— Така е! — разсмя се Друда още по-весело. — Даже вече се е случило!
Децата ни наобиколиха, почнаха и те да се смеят… Ние, мъжете от рода, трудно се сещаме за семейните неща, но добре, че беше Вишна да рече:
— Баган го изпуснахме, ама пак ще сме десет!
Всички разбрахме, зарадвахме се, поздравихме Радота:
— На, видиш ли, вуйчо, има и хубави неща на този свят! И не са тъкмо старешки…
Радота толкова се зарадва и обърка, че не можа да ми отговори — гледаше си той Друда Билковита, друго не чуваше.
Седнах на носа, загледах как порехме водата. Дойде моята Тревна. Прегърна ме изотзад, подпря буза на рамото ми. Обичаше да я люлея така, докато ѝ пеех „нейната си“ броенка:
— Татко!
— Кажи, дъщеричке-свилокоске!
— Татко, всички тук какви герои са! И ти… Всички сте като от песните излезли! Дето по празници ги пеят… А пък аз не съм! Ти такава обичаш ли ме — меч не въртя, щит не мога да нося, да не говорим — копие да хвърля… Татко, сигурно не ме обичаш!
— Ех, щерко, как може да не те обичам! Ами че на света няма по-хубава от тебе! Такава красавица си ти, че кой не ти се чуди и благославя! Видят ли те, мнозина сълзи им излизат в очите, аз като те погледна, стисне ме нещо за гушата!
Сърцето ти добро, душата ти край няма, ей също тревите по ливадите развени! Тревно, на сърцето ми си, сине! Всеки е различен, ти пък си това! Ти си нашето чудо! Такива са моите деца — и ти, Тревно — че всяко е като подарък и за мене, и за света!
— Татко Перо, нали не ме лъжеш, за да съм спокойна? Това ли си говорите с мама Ветра? Аз наистина не правя същото като другите! Различна съм! Друга съм, тате, мъчи ме, срам ме е!
— С нея говоря, разбира се! И тя се чуди колко си необикновена! Нали знаеш майка ти колко е пряма! Тя никога няма да каже нещо ей така, да угоди и успокои!
Ние сме свободни хора, Тревно! Всички тук! Погледни, винаги сме правили това, което сме усещали, че ни тегли! И ти си свободна! Може ли да не те обича човек? Добре, кажи ми, аз те виждам, ти често се затваряш нейде в себе си. Какво виждаш там? Какво те влече, Тревно?
— Татко Перо, нали няма да ми се смееш?
— Няма да ти се смея, Тревно, как да се смея на моето си дете?
— Татко, аз искам да обичам! — и веднага захлупи очи от срам тази моя Тревна…
— Ами… хубаво, Тревно… Какво казваш ти, как — да обичаш? Кого? Какво? — пообърках се.
— Не знам, тате… Нощем чакам, накрая той идва… Стои до леглото, гледа ме… Аз го харесвам, тате, но той нищо не казва, не прави нищо, гледа ме само… Кой е той не знам, знам, че ме омагьосва той, че някак се скършва нещо в мен, нещо се изплъзва от сънищата ми и от дните ми… Изпива ме, тате! Това ли е да обичаш? Да обичаш като болест-треска ли е? И искам пак да дойде следващата вечер в съня ми. И денем мисля за него, искам да го накарам да ми говори, да се обърне към мене… Тъмен е…